играел. Не тичал наоколо и не се забърквал в неприятности. И никога не се смеел.
Някои хора се питали: „Какво можеш да очакваш от момче, което живее в счупена къща
на края на счупен път?“ Други казвали, че проблемът е в това, че никога не е имал родители.
Трети пък твърдели, че във вените му има капка кръв от феите и това пречело на сърцето му
да познае радостта.
Джакс бил нещастно момче. В това нямало никакво съмнение. Когато получел нова риза,
правел дупка в нея. Ако му дадели сладкиш, веднага го изпускал на улицата.
Някои смятали, че детето е родено под лоша звезда, че е прокълнато и че сянката му е
яздена от демон. Други пък просто му съчувствали, но не чак толкова, че да му помогнат.
Веднъж по пътя към къщата на Джакс се появил един калайджия. Това било донякъде
изненадващо, защото пътят бил счупен и никой никога не го използвал.
— Хей, здравей, момче! — извикал калайджията и се подпрял на тоягата си. — Ще
дадеш ли нещо за пиене на един старец?
Джакс донесъл малко вода в напукана глинена халба. Калайджията отпил и свел поглед
към детето.
— Не изглеждаш щастлив, синко. Какво не е наред? — попитал той.
— Нищо ми няма — отвърнал Джакс. — Изглежда, че човек има нужда от нещо, за да е
щастлив, а аз нямам това нещо.
Момчето изрекло тези думи с толкова унил и примирен глас, че сърцето на калайджията
направо се свило от мъка.
— Обзалагам се, че в дисагите си имам нещо, което ще те направи щастлив — рекъл той.
— Какво ще кажеш за това?
— Ще кажа, че ако ме направиш щастлив, наистина ще съм ти благодарен — отговорил
Джакс. — Но нямам никакви пари за харчене, няма откъде да заема или да изпрося дори
едно пени.
— Е, това вече е проблем — съгласил се калайджията. — Нали разбираш, аз все пак съм
търговец.
— Ако в дисагите си намериш нещо, което да ме направи щастлив — предложил Джакс,
— ще ти дам къщата си. Тя е стара и счупена, но все струва нещо.
Калайджията вдигнал поглед към огромната стара къща, която била голяма почти
колкото имение.
— Така да бъде — съгласил се той.
Тогава детето вдигнало поглед към калайджията и малкото му лице станало сериозно.
— А ако не можеш да ме направиш щастлив, тогава какво? Ще ми дадеш ли дисагите си,
тоягата в ръката ти и шапката на главата ти?
Калайджията обичал обзалаганията и познавал кога един облог е добър. Освен това
дисагите му били претъпкани със съкровища от четирите краища на света и той бил убеден,
че може да впечатли едно малко момче. Затова се съгласил и двамата си стиснали ръцете.
Калайджията извадил първо една торбичка с топчета за игра, оцветени във всички
цветове на дъгата. Но те не направили Джакс щастлив. Тогава мъжът извадил по-голямо
топче с чаша. Но и то не направило детето щастливо.
„Топчето с чашата не е направило никого щастлив — промърмори Мартен. — Това е
най-лошата играчка, създавана някога. Всеки, който има поне малко разум, не харесва
топчето с чашата.“
Калайджията преровил първия си денк. Той бил пълен с всевъзможни неща, които биха
зарадвали някое обикновено момче — зарче, кукли, сгъваемо ножче, гумена топка. Но нито
едно от тях не направило Джакс щастлив.
Затова търговецът започнал да тършува във втория денк. В него имало по-редки неща —
войник със зъбни колела, който марширувал, когато го навиеш, комплект ярки бои за
рисуване с четири различни четки, книга с тайни, парче желязо, паднало от небето…
Това продължило през целия ден, до късно през нощта, и накрая калайджията започнал
да се тревожи. Не се безпокоял, че ще загуби тоягата си, но си изкарвал прехраната със
стоките в дисагите, а и доста харесвал шапката си.
Осъзнал, че ще му се наложи да отвори и третия денк. Той бил малък и в него имало само
три неща. Но това били предмети, които показвал само на най-заможните си клиенти. Всеки
от тях струвал повече от една счупена къща, но той си помислил, че е по-добре да загуби
някой от тях, отколкото да загуби всичко, включително и шапката си.
Точно когато калайджията се пресягал към третия си денк, Джакс посочил и попитал:
— Какво е това?
— Това са очила — отвърнал калайджията. — Те са като втори чифт очи, които помагат
на човек да вижда по-добре.
Той ги взел и ги сложил на лицето на Джакс.
Момчето се огледало.
— Нещата си изглеждат същите — отбелязало то и вдигнало поглед нагоре. — А това
какво е?
— Това са звезди — отвърнал калайджията.
— Никога преди не съм ги виждал. — Джакс се обърнал на другата страна, все така
вперил поглед нагоре, и внезапно се заковал на място. — Какво е това?
— Това е луната — казал търговецът.
— Мисля, че тя ще ме направи щастлив — заявило детето.
— Чудесно — облекчено въздъхнал калайджията. — Вече си имаш очила…
— Като я гледам, не ставам щастлив — прекъснал го Джакс, — също както не се
засищам, когато гледам вечерята си. Искам я. Искам да е моя.
— Не мога да ти дам луната — рекъл мъжът. — Тя не ми принадлежи. Принадлежи на
самата себе си.
— Само луната ще свърши работа — настояло момчето.
— Е, тогава не мога да ти помогна — тежко въздъхнал калайджията. — Дисагите ми и
целият товар в тях са твои.
Джакс кимнал, без да се усмихне.
— Ето ти и тоягата ми — тя е доста хубава и здрава.
Детето я взело в ръка.
— Надявах се — колебливо казал търговецът, — че ще се съгласиш да ми оставиш
шапката. Доста съм привързан към нея…
— Тя ми принадлежи по право — не се съгласил Джакс. — Ако си привързан към нея, не
трябваше да я залагаш.
Калайджията се намръщил и му подал шапката си.
Темпи издаде нисък, гърлен звук и поклати глава. Хеспе се усмихна и кимна. Очевидно
дори и адемците знаеха, че да се държиш грубо с калайджия, носи лош късмет.
И така, Джакс сложил шапката на главата си и събрал денковете на калайджията. Когато
взел третия, който все още не бил отворен, той попитал:
— Какво има вътре?
— Нещо, с което да се задавиш дано — ядно отвърнал калайджията.
— Няма смисъл да се ядосваш за една шапка — рекло момчето. — Аз имам по-голяма
нужда от нея. Има доста път да извървя, докато открия луната и я направя своя.
— Но ако не ми беше взел шапката, можеше да ти помогна да я хванеш — казал
калайджията.
— Ще ти оставя счупената къща — успокоил го Джакс. — Това все пак е нещо. Макар че
ще трябва сам да я поправиш.
Той сложил очилата на носа си и тръгнал по пътя към луната. Вървял цяла нощ и спрял
едва когато тя се скрила зад планините.
И така, Джакс вървял ден след ден и не спирал да търси…
* * *
Дедан изсумтя.
— Това не ви ли звучи твърде познато? — промърмори той достатъчно силно, за да го
чуят всички. — Чудя се дали и той е опикавал дърветата като нас?
Хеспе го изгледа ядосано и мускулите на челюстта ѝ се стегнаха.
Изпуснах тиха въздишка.
— Свърши ли? — остро попита Хеспе и хвърли на Дедан продължителен, гневен поглед.
— Какво? — попита Дедан.
— Ще мълчиш, докато разказвам историята си — отвърна Хеспе.
— Но всички останали казаха какво мислят! — Дедан се изправи възмутено на крака. —
Дори и немият им пригласяше. — Той махна с ръка към Темпи. — Защо само на мен се
караш?
Хеспе кипна от възмущение.
— Защото се опитваше да се заяждаш по средата на разказа ми.
— Да кажеш истината, не означава да се заяждаш — промърмори Дедан. — Някой от нас
все трябва да прояви малко здрав разум.
— Продължаваш да го правиш! — Хеспе вдигна ръце. — Не можеш ли да се въздържиш
поне една вечер? Използваш всяка възможност да се оплакваш!
— Поне казвам каквото мисля, когато не съм съгласен с нещо — заяви Дедан. — А не си
мълча като някой страхливец.
Очите на Хеспе проблеснаха и макар да знаех, че не трябва да го правя, реших да се
намеся.
— Добре — прекъснах ги аз и погледнах Дедан. — Ако имаш по-подходяща идея как да
намерим тези хора, нека да я чуем. Да разговаряме като възрастни хора.
Намесата ми изобщо не впечатли Дедан, а само го накара да се обърне срещу мен.
— Ти пък какво знаеш за възрастните? — заяде се той. — Омръзна ми някакво хлапе,
което вероятно дори още няма косми по топките си, да ми говори снизходително.
— Сигурен съм, че ако маерът знаеше колко космати са твоите топки, щеше да сложи теб
начело — отвърнах аз със спокойствие, което се надявах да го вбеси. — За съжаление,
изглежда, че той е пропуснал този факт и е предпочел мен.
Дедан си пое дъх, но преди да успее да каже нещо, Темпи се намеси:
