Дедан си пое дъх, но преди да успее да каже нещо, Темпи се намеси:
— Какво е топки?
Дедан изпусна всичкия въздух, който беше поел, и се обърна да погледне Темпи със
смесица от раздразнение и веселост. Едрият наемник се изкикоти и направи недвусмислено
движение с шепи между краката си.
— Нали се сещаш — топки — рече той без помен от смущение.
Зад гърба му Хеспе вдигна очи към небето и поклати глава.
— А — каза Темпи и кимна разбиращо. — Защо са му на маера космати топки?
Настъпи пауза, последвана от взрив от смях, който разтърси лагера ни и стопи
насъбралото се напрежение, което заплашваше да прерасне в юмручен бой. Хеспе се смееше,
останала без дъх, и се държеше за корема. Мартен бършеше сълзите от очите си. Дедан се
смееше толкова силно, че не можеше да стои прав, и накрая се подпря с ръка на земята, за да
не падне.
След като се успокоихме, всички насядахме около огъня, като дишахме тежко и се
хилехме като идиоти. Напрежението, което беше станало гъсто като зимна мъгла, се бе
разсеяло за пръв път от няколко дни насам. Едва тогава погледът ми се спря за миг върху
Темпи. Той леко потри палеца и показалеца си. Радост? Не. Задоволство. Внезапно осъзнах
случилото се, но когато отново срещнах очите му, лицето му беше все така безизразно както
винаги. Преднамерено безизразно. Толкова безизразно, че изглеждаше почти самодоволно.
— Можем ли да се върнем на твоята история, скъпа? — обърна се Дедан към Хеспе. —
Бих искал да разбера как момчето е вкарало луната в леглото си.
Хеспе му се усмихна с първата си искрена усмивка, която виждах от доста време.
— Изгубих темпото си — отвърна тя. — В историята има ритъм, тя е като песен. Мога да
я разкажа от началото, но ако я започна от средата, всичко ще се обърка в главата ми.
— Утре ще я разкажеш ли от началото, ако обещая да си държа устата затворена?
— Ще го направя — съгласи се тя, — ако наистина ми обещаеш.
87.
Летхани
На следващия ден двамата с Темпи отидохме до Кросон за провизии. Това означаваше, че
ни предстои дълъг ден вървене, но поне не се налагаше да се оглеждаме за следи на всяка
крачка. Имахме чувството, че направо летим по пътя.
Докато крачехме, си разменяхме думи. Научих как е „мечта“, „миризма“ и „кост“. Узнах,
че на адемски има различни думи за желязо и желязо за мечове.
След това загубихме един час в безплодни разговори, докато той се опитваше да ми
помогне да разбера какво означава жестът, при който трие с пръсти челото над веждата си.
Изглеждаше ми почти същото като свиването на рамене, но той ясно ми даде да разбера, че
не е така. Дали беше безразличие? Или двусмисленост?
— Да не би да става дума за чувството, което изпитваш, когато някой ти предложи
избор? — опитах отново аз. — Някой ти предлага ябълка и слива? — Протегнах ръце пред
себе си. — Но ти обичаш и двете еднакво. — Притиснах пръсти един към друг и пригладих с
тях челото над веждата си два пъти. — Това чувство ли имаш предвид?
— Не — поклати глава Темпи.
Той спря да върви за момент и после продължи. Лявата му ръка каза: нечестност.
— Какво е „слива“?
Внимателен.
— Моля? — объркано го погледнах аз.
— Какво означава „слива“?
Той отново направи жест с ръка: Напълно сериозен. Внимателен.
Насочих вниманието си към дърветата и веднага чух звука — шум от движение в
храсталака.
Идваше от южната страна на пътя. Страната, която все още не бяхме претърсвали.
Бандитите. В гърдите ми се надигна вълнение, примесено със страх. Дали щяха да ни
нападнат? Съмнявах се, че представлявам интересна мишена, облечен в дрипавия си плащ,
но носех лютнята в нейния тъмен скъп калъф.
За пътуването до града Темпи се беше преоблякъл в червените си наемнически дрехи.
Дали това щеше да обезкуражи нападателя, въоръжен с голям лък? Или щяха да ме сметнат
за менестрел, който е достатъчно богат, за да си наеме адемски телохранител? Може би
щяхме да им се сторим като сочен плод, който само чака да бъде откъснат.
Помислих си с копнеж за „уловителя на стрели“, който бях продал на Килвин, и осъзнах,
че магистърът е прав. Хората биха платили прескъпо за нещо такова. В момента аз самият
бих дал всяко пени в джоба си за нещо подобно.
Направих жест към Темпи: Приемане. Нечестност. Съгласие.
— Сливата е сладък плод — казах аз, като напрегнато се ослушвах за издайнически звуци
от заобикалящите ни дървета.
Дали трябваше да побегнем към гората, или беше по-добре да се преструваме, че не
подозираме за присъствието им? Какво можех да сторя, ако ни нападнеха? Ножът, който бях
купил от калайджията, беше затъкнат в колана ми, но нямах представа как да го използвам.
Внезапно осъзнах колко ужасно неподготвен съм. Какво, в името на бога, правех тук?
Мястото ми не беше тук. Защо маерът ме беше изпратил?
Тъкмо започвах да се потя обилно, когато от храстите се разнесе хрущене и шумолене. От
дърветата изскочи един рогат елен и премина от другата страна на пътя с три леки подскока.
Миг по-късно го последваха и две сърни. Едната спря по средата на пътя и се обърна да ни
погледне с любопитство, като помръдваше с дългите си уши. След това се отдалечи и се
изгуби между дърветата.
Сърцето ми препускаше лудо и аз се засмях тихо и нервно. Обърнах се да погледна към
Темпи и видях, че той е застанал с изваден меч в ръка. Пръстите на лявата му ръка се извиха
в жеста за неловкост и след това направиха още няколко бързи движения, които не
разпознах.
Наемникът прибра меча в ножницата без всякаква театралност. Жестът му беше толкова
непринуден, сякаш просто бе мушнал ръка в джоба си. Разочарование.
Кимнах. Колкото и да бях щастлив, че от гърба ми не стърчат стрели, една засада поне
щеше да ни осигури информация за това къде са бандитите. Съгласие. Твърде слабо казано.
Продължихме пътя си към Кросон.
* * *
Той не беше кой знае какъв град. Двайсет-трийсет сгради, заобиколени с гъста гора от
всички страни. Ако не беше кралският път, вероятно дори нямаше да бъде удостоен с име.
Но тъй като се намираше на кралския път, в него имаше доста добре зареден смесен
магазин, от който се запасяваха пътниците и няколкото ферми наоколо. Имаше малка
пощенска станция, която беше също така конюшня и ковачница, както и малка църква, която
освен това беше и пивоварна.
Имаше, разбира се, и странноприемница. Макар „Засмяната луна“ да бе тройно по-малка
от „За няколко пенита“, тя все пак бе по-хубава, отколкото бихте очаквали да намерите в
такъв град. Беше двуетажна, с три стаи за отдаване под наем и баня.
Отпред висеше голяма табела, на която бе нарисувана почти пълна, облечена в жилетка
луна, която се тресе от смях и се държи за корема.
В онази сутрин извадих лютнята си, като се надявах, че ще мога да посвиря в замяна на
нещо за обяд. Но това беше просто извинение. Отчаяно се нуждаех от какъвто и да е повод,
за да посвиря. Обстоятелството, че бях принуден да не свиря, ме измъчваше не по-малко от
мърморенето на Дедан. Не бях изкарвал толкова дълго без музика от времето, когато бях
бездомник по улиците на Тарбеан.
Двамата с Темпи оставихме списъка с провизиите на възрастната жена, която държеше
магазина. Четири големи самуна черен хляб, четвърт килограм масло, сто грама сол, брашно,
сушени ябълки, наденици, бекон, чувал ряпа, шест яйца, две копчета, пера за ловните стрели
на Мартен, връзки за обувки, сапун и ново точило за подмяна на онова, което Дедан беше
счупил. Всичко това ни излезе осем сребърни бита от бързо изтъняващата кесия на маера.
Двамата с Темпи влязохме в странноприемницата, за да обядваме, защото знаехме, че ще
минат час-два, преди поръчката ни да е готова. За моя изненада шумът от общата стая се
чуваше чак от отсрещната страна на улицата. Подобни места обикновено са пълни през
нощта, когато пътниците се отбиват да преспят, а не посред бял ден, когато всички са на
полето или на път.
Когато отворихме вратата, стаята утихна. В началото се надявах, че клиентите се радват
да видят музикант, но после забелязах, че погледите им са насочени към Темпи и стегнатите
му червени дрехи на наемник.
В общото помещение седяха петнайсет-двайсет души, които очевидно нямаха работа за
вършене. Някои се бяха прегърбили на бара, други се бяха скупчили около масите. Не беше
