— В днешните времена бих дал добри пари за такова нещо — мрачно рече Шеп.
Беше изпил най-много, а говореше най-малко от всички през цялата вечер. Всички знаеха, че нещо лошо се е случило във фермата му през миналата Нощ на Сендлинг, но тъй като бяха добри приятели, не настояваха да им разкаже подробности. Поне не и толкова рано вечерта, не и докато бяха все още трезви.
— Така е, кой не би го направил? — разсъдливо отвърна Стария Коб, докато отпиваше дълга глътка.
— Не знаех, че чандрианите са демони — каза момчето. — Бях чувал…
— Не са демони — строго каза Джейк. — Те просто са първите шестима, отказали да тръгнат по избрания от Техлу път, и той ги проклел да се реят по краищата…
— Да не би ти да разказваш тази история, Джейкъб Уокър? — сряза го Коб. — Защото, ако е така, да те оставя да продължиш.
Двамата мъже си размениха продължителни гневни погледи.
Накрая Джейк извърна глава и промърмори нещо, което можеше да се приеме за извинение.
Коб отново се обърна към момчето.
— Точно това е загадката на чандрианите. Откъде са дошли? Къде отиват, след като извършат кървавите си дела? Дали са хора, които са продали душите си? Или са демони? Духове? Никой не знае. — Коб стрелна Джейк с пренебрежителен поглед. — Макар всеки слабоумник да твърди противното…
Оттам насетне историята се превърна в препирня за природата на чандрианите, знаците, по които предпазливият човек може да разпознае присъствието им, и дали амулетът би могъл да защити Таборлин от бандити, побеснели кучета или падане от кон. Споровете вече се разгорещяваха, когато входната врата се отвори с трясък.
— Крайно време беше да се появиш, Картър — вдигна глава Джейк. — Обясни на тоя проклетник разликата между демон и куче. Всеки знае… — Млъкна насред изречението и се втурна към вратата. — Майко мила, какво ти се е случило?
Картър пристъпи на светлината — лицето му беше бледо и омазано с кръв. Притискаше към гърдите си стар чул. Държеше го по странен и непохватен начин, сякаш носеше наръч съчки.
Приятелите му наскачаха от местата си и се спуснаха да го посрещнат.
— Добре съм — отрони той, докато бавно крачеше през голямото помещение. Очите му се стрелкаха диво като на подплашен кон. — Добре съм, добре съм.
Той хвърли вързопа от чул на близката маса. Чу се как нещо изтрополи, все едно вътре имаше камъни. Дрехите на Картър бяха като нарязани с ножица.
Сивата му риза висеше на парцали, освен там, където беше обагрена в алено и залепнала по тялото.
Греъм се опита да го успокои и да го накара да седне.
— Пресвета дево! Седни, Картър. Какво се е случило? Седни.
Картър упорито тръсна глава.
— Казах ви, че съм добре. Раните ми не са опасни.
— Колцина бяха? — попита Греъм.
— Един. Но не е каквото си мислите…
— Да му се не види! Казах ти, Картър — Стария Коб избухна в пристъп на гняв, примесен с уплаха — изблик, какъвто само роднини и много близки приятели си позволяваха да покажат един на друг. — Казах ти още преди месеци — не бива да излизаш сам. Дори и само до Баедн. Не е безопасно.
Джейк сложи успокоително ръка върху рамото на Коб.
— Просто седни — каза Греъм, като продължаваше да се опитва да го избута върху стола. — Дай да махнем тая риза и да те почистим.
— Добре съм — поклати глава Картър. — Имам само леки драскотини, кръвта е предимно от Нели. Онова нещо й скочи. Уби я на около три километра извън града, след Старокаменния мост.
Новината беше посрещната с мрачно мълчание. Чиракът на ковача съчувствено сложи ръка на рамото на Картър.
— Мамка му! Това е ужасно! Та тя беше кротка като агънце. Никога не е ритала или хапала, когато си я водил да я подковаваме. Най-добрата кобила в града. Да му се не види! Просто… просто не знам какво да кажа. — Млъкна и безпомощно погледна останалите.
Коб накрая успя да се освободи от Джейк.
— Казах ти — повтори той, като размахваше пръст към Картър, — напоследък са се навъдили хора, готови да убият за дребни монети — да не говорим заради кон и каруца. Какво ще правиш сега? Сам ли ще дърпаш колата?
Настана неловко мълчание. Джейк и Коб се гледаха един друг гневно, а останалите не знаеха какво да кажат, за да ободрят приятеля си.
Съдържателят внимателно прекоси стаята в гробната тишина. Натоварен с цял куп неща, пъргаво заобиколи Шеп и започна да ги трупа на съседната маса: купа с топла вода, ножици, чисти кърпи, стъклени шишенца, игла и конец за зашиване на рани.
— Ако ме беше послушал, това нямаше да се случи — промърмори Стария Коб.
Джейк се опита да го успокои, но Коб отблъсна младия мъж.
— Казвам самата истина. Много жалко за Нели, но ако той не започне да ме слуша, ще свърши по същия начин. С тези хора късметът не излиза два пъти.
Картър стисна устни. Протегна и дръпна края на окървавения чул. Онова, което беше вътре, се претърколи веднъж и остана да стърчи под плата. Картър дръпна по-силно и се чу тракане, сякаш върху масата се изсипаха плоски речни камъни.
Беше паяк — голям като колело на каруца и лилаво-черен на цвят.
Чиракът на ковача отскочи назад, блъсна се в масата и я преобърна, като почти падна на земята.
Лицето на Коб застина. Греъм, Шеп и Джейк нададоха неразбираеми възгласи на уплаха и се отдръпнаха, покрили лицата си с ръце. Картър отстъпи крачка назад и потръпна. Тишината, която се просмука в стаята, беше като студена пот.
— Не би трябвало да са стигнали толкова далеч на запад — избоботи ханджията мрачно.
Ако не беше пълната тишина, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Но сега го чуха. Безмълвно преместиха погледи от съществото на масата към червенокосия.
Джейк пръв успя да проговори:
— Знаеш ли какво е това?
Невиждащите очи на съдържателя бяха вперени някъде далеч.
— Скраел — рече той разсеяно. — Мислех, че планините…
— Скраел ли? — прекъсна го Джейк. — За бога, Коте! Нима си виждал тези проклетници и преди?
— Моля? — червенокосият ханджия го изгледа стреснато, сякаш внезапно бе дошъл на себе си. — О, не. Разбира се, че не. — Като видя, че единствен той е на ръка разстояние от тъмното същество, внимателно отстъпи крачка назад. — Просто съм чувал. — Останалите впериха очи в него. — Спомняте ли си търговеца, който идва преди известно време?
Всички кимнаха.
— Кучият му син се опита да ми вземе десет пенита за половин фунт сол — оплака се за стотен път Коб, без изобщо да се усети.
— Де да бях купил и аз — смотолеви Джейк, а Греъм кимна в мълчаливо съгласие.
— Онзи беше долен мошеник — продължи Коб, сякаш вече казаните думи му носеха успокоение. — В тежки времена бих платил две пенита, но десет си е пладнешки обир.
— Не и ако по пътищата се срещат и други такива твари — мрачно каза Шеп.
Всички погледи за пореден път се втренчиха в черното същество на масата.
— Търговецът спомена, че чул за тях в района на Мелкомбе — побърза да вметне Коте, като наблюдаваше лицата на останалите, докато те разучаваха съществото. — Помислих си, че просто иска да вдигне цената.
— Какво друго ти каза? — попита Картър.
Съдържателят се замисли за момент и после сви рамене.
— Не успях да науча цялата история. Търговецът беше в града само за няколко часа.
— Мразя паяци — простена чиракът.
Той продължаваше да стои от другата страна на масата, на четири-пет метра разстояние.
— Покрий го.
— Това не е паяк — рече Джейк, — няма очи.
— И уста няма — посочи Картър. — Как ли яде?
— И _какво_ яде? — мрачно натърти Шеп.
Съдържателят продължаваше да разглежда съществото с любопитство. Надвеси се над него и протегна ръка. Останалите инстинктивно се дръпнаха още по-далеч от масата.
— Внимавай — предупреди го Картър, — краката му режат като ножове.
— По-скоро като бръсначи — каза Коте, докато дългите му пръсти опипваха черното тяло на скраела, по което нямаше никакви издатини. — Гладко и твърдо е като изпечена глина.
— Не си играй с това — намеси се чиракът на ковача.
Съдържателят внимателно подхвана с две ръце един от дългите гладки крака и се опита да го счупи като пръчка.
— Не е като изпечена глина — поправи се той и притисна крака към ръба на масата, след което го налегна с цялата си тежест.
Кракът се прекърши с остър пукот.
— По-скоро прилича на камък. — Коте погледна Картър. — От какво са всичките тези пукнатини? — Той посочи тънките линии, които покриваха гладката черна повърхност на тялото.
— Нели падна върху него — отвърна Картър. — То скочи от дървото и започна да се катери по нея, като я посичаше с краката си. Движеше се много бързо. Дори не успях да разбера какво се случва. — Картър най-сетне се поддаде на настоятелното натискане на Греъм и се отпусна върху стола. — Нели се оплете в сбруята си и падна върху него, при което му счупи няколко крака. След това то се хвърли върху мен и започна да пълзи нагоре. — Той скръсти ръце върху окървавените си гърди и потрепери. — Успях да го отскубна от себе си и да го стъпча. Но то пак се покатери… — Картър замлъкна, а лицето му придоби пепеляв оттенък.
