— Какво направи с тялото?
— Нищо — сопна се Коте. — Аз съм просто гостилничар. Такива неща са доста извън моите възможности.
— Реши, не можеш просто да ги оставиш сами да се оправят с това.
Коте въздъхна.
— Занесоха го при свещеника. Той направи каквото трябваше, макар и по изцяло погрешни причини.
Баст зяпна, но Коте продължи, преди онзи да е успял да каже нещо:
— Да, уверих се, ямата е достатъчно дълбока. Да, уверих се, че в огъня има самодивско дърво. Да, уверих се, че е горяло дълго на силен огън, преди да го погребат. И да, сигурен съм, че никой не си е запазил парченце за спомен. — Той смръщи вежди. — Нали знаеш, че не съм идиот.
Баст видимо се успокои и се отпусна назад на облегалката.
— Зная, че не си, Реши. Но се съмнявам, че повечето от тези тук могат и да се изпикаят сами, без да се опръскат. — Той се замисли за миг. — Не мога да проумея как така е бил само един.
— Може да са измрели, докато са пресичали планините — предположи Коте. — Всички освен този.
— Възможно е — неохотно призна Баст.
— Може да е от бурята преди няколко дни — продължи с предположенията Коте. — Беше направо каруцата да ти обърне, както казвахме някога в трупата. Толкова вятър и дъжд сигурно са отделили този скраел от глутницата.
— Първото ти предположение по` ми хареса, Реши — неловко призна Баст. — Три-четири скраела ще минат през този град като… като…
— Като нагорещен нож през масло?
— По-скоро като няколко нагорещени ножа през няколко десетки фермери — сухо отвърна Баст. — Тези хора няма да могат да се защитят. Обзалагам се, че в целия град няма да се съберат и шест меча. Не че мечове биха свършили много работа срещу скраелите.
Настана продължително мълчание, докато двамата обмислят положението. След известно време Баст се занамества неспокойно.
— Някакви новини?
— Не стигнахме до новините тази вечер — поклати глава Коте. — Картър обърка нещата, докато останалите все още си разказваха истории. Предполагам, че и това е нещо. Утре вечер ще се върнат. Това все пак ще ми осигури нещо за вършене. — Коте загреба с лъжицата от яхнията. — Трябваше да купя скраела от Картър — замислено добави той. — Парите щяха да му свършат добра работа, за да си вземе нов кон. Хората от цялата околност щяха да идват да видят скраела, а ние най-накрая щяхме да си намерим работа.
Баст му хвърли безмълвен и втрещен поглед.
Коте направи успокоителен жест с ръката, с която държеше лъжицата.
— Баст, шегувам се. — Той леко се усмихна. — И все пак би било хубаво да е истина.
— Но, Реши, определено не би било хубаво — натърти Баст. — „Хората от цялата околност щяха да идват да видят скраела“ — назидателно повтори той. — Как не.
— Би било добре за бизнеса — уточни Коте и мушна отново лъжицата в яхнията. — И за всичко останало.
Настъпи продължително мълчание. Коте стоеше смръщен и с отнесен поглед над паницата си.
— Сигурно се чувстваш ужасно тук, Баст — каза той накрая. — Трябва да си полудял от скука.
— В града има няколко младички булки — сви рамене Баст — и няколко дъщери. — Ухили се по детски. — Забавлявам се както мога.
— Това е добре, Баст. — Отново настъпи мълчание, Коте загреба нова, пълна догоре лъжица, предъвка храната и я глътна. — Знаеш ли, мислят го за демон.
— Може и така да е, Реши. — Баст сви рамене. — И може би е по-добре да мислят така.
— Знам. Всъщност ги окуражих в тази посока. Но знаеш добре какво означава това. — Той срещна погледа на Баст. — Ковачът ще върти оживена търговия през следващите няколко дни.
— Аха. — Баст се постара лицето му да остане безизразно.
Коте кимна.
— Няма да те обвинявам, ако решиш да си тръгнеш, Баст. Има по-добри места за пребиваване.
Лицето на Баст придоби възмутено изражение.
— Не мога да си тръгна, Реши. — Той отвори и затвори уста няколко пъти, търсейки подходящите думи. — Кой освен теб би могъл да ме обучава?
Коте се ухили и за момент лицето му издаде колко млад беше всъщност. Зад бръчките и кроткото изражение на гостилничар той изглеждаше не по-стар от тъмнокосия си другар.
— Кой ли наистина? — Той направи жест към вратата с лъжицата си. — Тогава си довърши четенето или ходи да се задяваш с нечия щерка. Сигурен съм, че ще намериш по-добри неща за правене от това да ме гледаш как ям.
— Всъщност…
— Махни се, Демоне! — И след това, както си беше с пълна уста, мина на темски със силен акцент: — _Техус антауса еха!_
Баст избухна в силен смях и направи неприличен жест с ръка.
Коте преглътна и отново смени езика:
— _Арои те деналейан!_
— Хайде сега — укори го Баст и усмивката му изчезна, — това е просто обидно.
— В името на земята и камъка, отказвам се от теб! — Коте потопи пръсти в чашата пред себе си и небрежно тръсна няколко капки по посока на Баст. — Пропъждам твоя чар!
— С ябълково вино? — Баст изглеждаше едновременно развеселен и раздразнен, докато се опитваше да махне капките течност от ризата си. — Моли се да не оставя петна.
Коте продължи да се храни.
— Ходи да я накиснеш. Ако положението стане безнадеждно, ти препоръчвам да се възползваш от многобройните формули на разтвори, налични в „Целум Тинтуре“. Мисля, че бяха в тринайсета глава.
— Много добре. — Баст се изправи и пристъпи към вратата със странната си, небрежна грациозност. — Повикай ме, ако се нуждаеш от нещо. — Той излезе и затвори вратата след себе си.
Коте ядеше бавно, като обра остатъка от яхнията със залък хляб. Докато се хранеше, поглеждаше през прозореца или по-скоро се опитваше, тъй като на фона на тъмнината отвън светлината от лампите на странноприемницата се отразяваше в стъклото като в огледало.
Очите му непрекъснато шареха из стаята. Камината беше изградена от същия черен камък като в долната стая. Беше разположена в средата на помещението — малък строителен подвиг, с който Коте доста се гордееше. Леглото беше малко, едва ли не койка, и при натиск ставаше ясно, че няма почти никакъв матрак.
Внимателният наблюдател би забелязал, че погледът на Коте старателно отбягва нещо. Така както бивши любовници избягват погледите си на официална вечеря или някогашни врагове не се поглеждат в препълнена кръчма късно през нощта.
Коте отпита да се отпусне, не успя, след това въздъхна и продължи да мърда насам-натам в стола си, докато очите му неволно се спряха на сандъка в края на леглото.
Беше направен от роах — рядко, тежко дърво, тъмно като въглища и гладко като полирано стъкло. Високо ценено от парфюмери и алхимици, парче от него с големината на палец струваше колкото теглото си в злато. Да притежаваш сандък, изработен от такова дърво, беше много повече от обикновена екстравагантност.
Сандъкът беше тройно запечатан. Имаше желязна ключалка, медна ключалка и още една, която беше невидима. Тази нощ дървото изпълваше стаята с почти недоловим аромат на цитрусови плодове и охладено желязо.
Когато очите на Коте попаднаха върху сандъка, той не побърза скришом да ги отклони встрани, като се престори, че сандъкът не съществува. Но докато го гледаше, на лицето му се върнаха всички бръчки, които простите ежедневни радости бавно бяха изгладили. Утехата, която му носеха неговите бутилки и книги, изчезна мигновено и в очите му остана само празнота и болка. За секунди на лицето му се появи изражение на страстен копнеж и съжаление.
След това всички чувства изчезнаха, заменени от умореното лице на ханджията — човекът, който наричаше себе си Коте. Без да си дава сметка за това, той отново въздъхна и се изправи.
Мина бавно покрай сандъка и се отправи към леглото.
Когато си легна, мина дълго време, докато заспи.
* * *
Както беше предположил Коте, на следващата нощ те се върнаха в „Пътният камък“ за вечеря и пиене. Няколкото вяли опита да си разказват истории бързо замряха. Никой не беше в настроение за това.
Така че още в началото на вечерта разговорите се насочиха към по-важни неща. Обсъдиха слуховете, които бяха стигнали до града и повечето от които бяха обезпокоителни. На Разкаялия се крал му беше трудно да се справи с бунтовниците в Ресавек. Това беше причина за известно безпокойство, но не чак прекалено.
Ресавек беше далеч и дори на Коб, който имаше най-богат житейски опит измежду тях, би му било трудно да го намери на картата.
Обсъдиха и войната. Коб предсказа, че ще наложат трети данък след прибирането на реколтата. Никой не оспори думите му, макар че никой не помнеше да е имало година с тройно облагане.
Джейк предположи, че реколтата ще е достатъчно добра и третият данък няма да разори повечето семейства. С изключение на рода Бентли, които и без това вече бяха в трудно положение. И на Орисон, чиито овци продължаваха да изчезват. Както и на Лудия Мартин, който беше насял само ечемик тая година. Всеки фермер, който имаше поне малко мозък в главата, беше насадил фасул. Това беше единственото хубаво на войната — войниците ядяха фасул и цените щяха да са високи.
