кехлибарена светлина на лампите. Тя се грееше на нея като котка, а кожата ѝ беше топла и
сияйна.
Но не си спомням лампите. Нито свещите. Обикновено тези неща са свързани с доста
суетене, но аз не си спомням и един път да съм подрязвал фитила на свещ или да съм бърсал
саждите от стъкления капак на лампа. Не си спомням мириса на масло, дим или восък.
Спомням си, че се хранех. Ядях плодове, хляб и масло. Фелуриан ядеше цветя. Пресни
орхидеи, див трилиум, сочни селас. И аз опитах някои от тях. Теменужките ми бяха любими.
Не искам да кажа, че ядеше само цветя. Тя също обичаше да похапва хляб, масло и мед.
Особено обичаше къпини. А понякога имаше и месо. Не на всяко хранене, но понякога.
Еленско, фазан или месо от мечка. Фелуриан ядеше своето толкова недопечено, че беше
почти сурово.
Тя не беше придирчива по отношение на храната. Не се превземаше и не беше прекалено
изтънчена. Хранехме се с ръце и след това ако лепнехме от меда, плодовете или мечата кръв,
отивахме да се измием в близкия вир.
Дори и сега си я представям — гола, смееща се, със стичаща се по брадичката кръв. Беше
царствена като кралица. Нетърпелива като дете. Горда като котка. И същевременно не беше
нито едно от тези неща. Изобщо не беше като тях.
Онова, което искам да кажа, е следното — спомням си как се хранехме, но не мога да си
спомня откъде идваше храната. Дали някой я носеше? Дали самата тя я намираше? Дори и
животът ми да зависи от това, не мога да си го спомня. Мисълта за слуги, които нарушават
усамотението на нейната сумрачна горска поляна, ми се струва невъзможна, но такава бе и
идеята, че Фелуриан сама би пекла хляба си.
От друга страна, мога да се досетя откъде идваше еленското месо. Нямах и най-малкото
съмнение, че стига да иска, тя може да догони някой елен и да го убие с голи ръце. Или пък
можех да си представя как плашливото животно дръзва да се появи в тишината на
сумрачната ѝ поляна. Можех да си представя как Фелуриан седи спокойно и търпеливо и
изчаква то да се приближи достатъчно, за да бъде докоснато…
102.
Вечно движещата се луна
Двамата с Фелуриан вървяхме към вира, когато забелязах едва доловима разлика в
светлината. Вдигнах поглед и с изненада видях бледата извивка на луната да наднича между
клоните на дърветата над главите ни.
Макар сърпът ѝ да беше съвсем тънък, познах, че това беше същата луна, която бях
виждал през целия си живот. Да я зърна на това странно място, беше като да срещна отдавна
изгубен приятел далеч от дома.
— Погледни! — казах аз и посочих с ръка. — Луната!
Фелуриан се усмихна снизходително.
— ти си моето скъпо новородено агънце. погледни! там е увиснал и един облак! амуен!
да изтанцуваме танца на радостта! — засмя се тя.
Изчервих се от смущение.
— Просто не съм я виждал от… — замълчах, защото нямаше как да определя колко
време е минало — доста време. Освен това звездите тук са различни. Мислех си, че и луната
ще е различна.
Фелуриан нежно прокара пръсти през косата ми.
— сладък глупчо, има само една луна. ние я чакахме. тя ще ни помогне да енбайтваме
твоя шаед.
Тя се плъзна във водата, гладка като видра. Когато изплува на повърхността, косата ѝ се
разля върху раменете ѝ като мастило.
Седнах върху един камък край вира и залюлях краката си във водата. Тя беше топла като
във вана.
— Как луната може да е тук — попитах аз, — щом като небето е различно?
— само едно малко парче от нея е тук — обясни Фелуриан. — по-голямата ѝ част в
момента се намира в света на смъртните.
— Но как става това? — настоях аз.
Фелуриан спря да плува, отпусна се по гръб във водата и вдигна поглед към небето.
— о, луна — отчаяно възкликна тя, — умирам за целувки. защо ми изпрати бухал, когато
аз желаех мъж? — Тя въздъхна и започна тихо да имитира бухал в нощта: „хау? хау? хау?“
Плъзнах се във водата, може би не толкова гъвкаво като видра, но с целувките се справих
по-добре.
Малко по-късно лежахме на плиткото върху един широк, загладен от водата камък.
— благодаря ти, луна — каза Фелуриан и вдигна доволен поглед към небето, — за този
сладък и похотлив момък.
Във вира имаше светещи риби. Не бяха по-големи от човешка длан и всяка от тях имаше
лента или петно, което светеше с мек цветен блясък. Наблюдавах ги как се показват от
различните скривалища, които си бяха намерили, стреснати от скорошното вълнение,
предизвикано от нас. Бяха оранжеви като нажежени въглени, жълти като лютичета или сини
като небето по обяд.
Фелуриан се плъзна обратно във водата, след това ме дръпна за крака.
— ела, мой бухале, умел в целувките — повика ме тя, — и аз ще ти покажа как се движи
луната.
Последвах я във вира, докато и двамата се оказахме потопени до раменете във водата.
Рибите идваха да ни проучват, като най-смелите се приближаваха достатъчно, за да плуват
помежду ни. Движенията им разкриваха скрития под водата силует на тялото на Фелуриан.
Въпреки че бях обследвал щателно голите ѝ форми, внезапно усетих как те отново ме
омайват.
Рибите се приближиха още повече. Една от тях ме докосна и аз усетих леко пощипване в
областта на ребрата. Подскочих, макар че слабото ухапване беше не по-силно от потупване с
пръст. Наблюдавах как ни наобиколиха още рибки, които от време на време ни ухапваха
леко.
— дори и рибите те целуват с удоволствие — рече Фелуриан, приближи се до мен и
притисна мокрото си тяло към моето.
— Мисля, че харесват солта по кожата ми — казах аз и сведох поглед към тях.
— може би харесват вкуса на бухала — отблъсна ме раздразнено тя.
Преди да мога да ѝ отговоря подобаващо, изражението ѝ стана сериозно. Тя изпъна
пръстите на ръката си и я потопи във водата помежду ни.
— има само една луна — заяви Фелуриан. — тя се движи между небето на смъртните и
моето. — Притисна длан към гърдите ми, след това я отдръпна и я притисна към своите
гърди. — тя се люлее между тях — напред и назад. — Тя спря и ми се намръщи. — обърни
внимание на думите, които изричам.
— Правя го — излъгах аз.
— не. обръщаш внимание единствено на гърдите ми.
Така беше. Те се полюшваха на повърхността на водата.
— Те определено го заслужават — признах аз. — Да не им обърна внимание, би било
ужасна обида.
— говоря за важни неща. познания, които трябва да притежаваш, за да се върнеш
безопасно при мен. — Фелуриан въздъхна раздразнено. — ако ти позволя да докоснеш
едната ми гърда, ще слушаш ли внимателно думите ми?
— Да.
Тя хвана ръката ми и я притисна към гърдата си.
— направи „вълни върху лилии“.
— Още не си ми показала „вълни върху лилии“.
— тогава това ще е следващото, което ще направя. — Тя сложи дланта си върху водата
между нас и след това тихо въздъхна с полузатворени очи. — ах. ох.
Рибите отново излязоха от скривалищата си.
— моят толкова разсеян бухал — каза Фелуриан, но гласът ѝ не беше груб.
Тя се гмурна до дъното на вира и се върна, държейки в ръка един гладък объл камък.
— чуй какво ще кажа аз. ти смъртен си, а аз съм фае. ето я луната — заяви тя и пъхна
камъка между дланите ни и преплете пръстите ни, така че да го държат. — тя вързана е
здраво и към нощта на фае и към на смъртните земята. — Фелуриан пристъпи напред и
притисна камъка към гърдите ми. — луната движи се така — рече тя и стегна пръстите си
около моите. — сега, кога нагоре аз погледна, не виждам светлината ненагледна. вместо туй
като разцъфналото цвете в света на смъртните ликът ѝ свети.
Тя отстъпи назад, така че ръцете ни се изпънаха, като продължаваха да са вкопчени една
в друга. После притегли камъка към гърдите си и ме дръпна за ръката.
— сега всяка смъртна девица косите си скубе, защото тя е изцяло в моето небе.
— Обичана е от хората и от фае. Луната бодра скитница тогаз е? — кимнах разбиращо аз.
Фелуриан поклати глава.
— не е така. пътничка е, да. скитница, не е. тя движи се, но не може свободно да си иде
от нощното небе.
— Веднъж чух история за мъж, който откраднал луната.
Изражението на Фелуриан стана тържествено. Тя освободи пръстите си от моите и сведе
поглед към камъка в ръката си.
— това беше краят на всичко — въздъхна тя. — докато той не открадна луната, все още
имаше някаква надежда за мир.
Бях изненадан от сухия ѝ тон.
— Какво? — глуповато попитах аз.
— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали
