— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали
каза, че знаеш за него.
— Казах, че съм чувал такава история — поправих я аз. — Но тя беше глупава измислица,
а не истинска история. Беше история за ф… Беше от историите, които се разказват на
децата.
— можеш да ги наричаш истории за фае — усмихна се тя. — знам за тях. те са
измислени. ние разказваме на нашите деца истории за малките хора.
— Но луната наистина ли е била открадната? — попитах аз. — Това не е ли измислица?
Фелуриан се намръщи.
— нали точно това ти показвах! — каза тя и ядосано изплиска вода с ръката си.
Усетих се, че правя адемския жест за извинение под повърхността на водата, преди да
осъзная, че това е безсмислено.
— Съжалявам — казах аз, — но съм объркан, защото не знам каква е истината за тази
история. Моля те, разкажи ми я.
— това е стара и тъжна история. — Тя ме изгледа продължително. — какво ще ми
предложиш в замяна?
— „Успокоения елен“ — казах аз.
— предлагаш дар, който аз съм ти подарила — лукаво отбеляза тя. — какво друго?
— Освен това ще направя и „хиляда ръце“ — рекох аз и видях как изражението ѝ се
смекчи. — И ще ти покажа нещо ново, което сам измислих. Наричам го „люлеене срещу
вятъра“.
Тя скръсти ръце и извърна поглед, демонстрирайки безразличието си.
— за теб може и да е ново, но аз без съмнение го знам под различно име.
— Може би — съгласих се аз, — но ако не се съгласиш на сделката, няма как да разбереш
дали е така.
— много добре — с въздишка прие Фелуриан, — но само защото си доста добър в
„хиляда ръце“. — Тя вдигна поглед за момент към тънкия сърп на луната и след това
продължи: — много преди да се появят градовете на хората, преди хората и фае, било
времето на онези, които вървели с отворени очи. те знаели имената на всички неща. — Тя
направи пауза и ме погледна. — знаеш ли какво означава това?
— Когато знаеш името на дадено нещо, имаш власт над него — отвърнах аз.
— не — каза тя и острият укор в гласа ѝ ме стресна. — не получавали власт. имали
дълбоки познания за нещата, а не власт над тях. да плуваш не е власт над водата, да ядеш
ябълка не е власт над ябълката. — Фелуриан ми хвърли пронизващ поглед. — разбираш ли?
Не разбирах, но въпреки това кимнах, защото не исках да я ядосам, нито да я отклоня от
разказа на историята.
— тези древни знаещи на имената се движели плавно през света. те познавали лисицата,
познавали и заека и разликата между тях. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка.
— после дойдоха онези, които виждаха нещата и искаха да ги променят. те търсеха власт
над нещата. бяха оформящите — горди мечтатели. — Тя махна примирително с ръка. — и в
началото не всичко беше лошо. имаше чудеса. — Лицето ѝ се озари от спомен и тя
развълнувано ме хвана за ръката. — веднъж, докато седях на стените на муриела, ядях плод
от сребърно дърво. той светеше и в тъмното се виждаха устата и очите на онези, които бяха
яли от него!
— Муриелът във Фае ли беше?
— не — намръщи се Фелуриан. — вече ти казах. това беше преди. тогава имаше само
едно небе, една луна, един свят и в него беше муриелът и онзи плод, а аз самата го ядях в
тъмното и очите ми блестяха в мрака.
— Колко отдавна е било това?
— отдавна — леко сви рамене тя.
Отдавна. По-отдавна от всяка историческа книга, която някога бях виждал или дори за
която бях чувал. В Архива имаше копия на калуптенианските истории, които стигаха до две
хилядолетия назад във времето и в никоя от тях не се споменаваше абсолютно нищо за
нещата, за които говореше Фелуриан.
— Прости ми за прекъсването — рекох аз възможно най-учтиво и се поклоних,
доколкото можех, без да потъна изцяло под водата.
Умилостивена, тя продължи:
— плодът беше само първото от чудесата — като несигурните крачки на прохождащо
дете. те станаха по-самоуверени, смели и необуздани. старите знаещи им казваха да спрат,
но оформящите отказаха. знаещите се караха с оформящите, бореха се с тях и им пречеха.
спореха, че не трябва да съществува такава власт. — Очите ѝ светнаха и тя въздъхна. — но, о,
какви неща направиха оформящите!
И това го казваше жена, която ми шиеше наметало от сенки. Не можех дори да
предположа какви са тези неща, които предизвикват възхищението ѝ.
— Какво направиха?
Фелуриан махна с ръка около нас.
— Дърветата? — попитах аз, изпълнен с благоговение.
Тя се засмя на тона ми.
— не. фаенското царство. — Разтвори широко ръце. — създадено според техните
желания. най-великият от тях го съши от цяло парче тъкан — място, където те можеха да
правят каквото пожелаят. и накрая всеки оформящ направи по една звезда, за да запълни
новото им и празно небе. — Фелуриан ми се усмихна. — тогава вече имаше два свята, две
небеса, две поредици от звезди и съзвездия — тя вдигна гладкия камък, — но луната беше
само една. тя беше кръгла и се бе настанила удобно в небето на смъртните. — Усмивката ѝ
угасна. — но един оформящ беше по-велик от останалите. за него създаването на звезда не
беше достатъчно. той простря волята си през света и издърпа луната от нейния дом.
Фелуриан вдигна гладкия камък към небето и внимателно затвори едното си око.
Наклони глава, сякаш се опитваше да нагоди извивката на камъка към празното
пространство между краищата на лунния сърп над главите ни.
— това беше последната капка. старите знаещи осъзнаха, че никакви думи не могат да
накарат оформящите да спрат. — Ръката ѝ отново се спусна във водата. — той открадна
луната и това сложи началото на войната.
— Кой е този „той“? — попитах аз.
Устните ѝ се извиха в лека усмивка. И тя отново избуха като бухал: „хау? хау?“
— От някой от фаенските дворове ли беше? — внимателно я подканих аз.
Фелуриан поклати глава, развеселена.
— не. както казах, това беше преди фае, а той беше първият и най-великият от
оформящите.
— Как се казваше?
— няма да изричам имена тук — поклати глава тя. — няма да говоря за него, макар да е
затворен зад каменни врати.
Преди да успея да задам още въпроси, Фелуриан хвана ръката ми и отново пъхна камъка
между дланите ни.
— този оформящ на мрака протегнал се към черното небе и луната издърпал със своите
ръце. но така и не успял да я накара да остане и сега тя се колебае между света на смъртните
и тоз на фае. — Тя ме погледна с тържествено изражение, каквото рядко се виждаше на
лицето ѝ. — е, сега имаш своята история, кой и как. но последната тайна трябва да чуеш пак.
и въпреки бухалския ти вид — тя сведе преплетените ни ръце до повърхността на водата —
това е частта, която трябва да имаш предвид. — Очите на Фелуриан изглеждаха черни на
слабата светлина. — нашите два свята дърпат си луната като дете, което не може родителя
си да избере. никой не я пуска. — Тя отстъпи назад и ние се отдалечихме един от друг,
доколкото бе възможно, като продължавахме да стискаме камъка между дланите си. — и тя
разкъсана е, наполовина в твоето небе. Така ти виждаш колко далеч са нашите светове. — Тя
протегна към мен свободната си ръка, сякаш напразно се опитваше да ме хване през водата.
— колкото и дълга да е нашата целувка, различията помежду ни не са узрели за милувка. —
Отново пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — и когато стане цяла твоята
луна, привличането ѝ усеща нашата страна. тя към теб така ни приближава, че всеки лесно
може да те посещава. като през врата да пристъпиш ти сега или от кораб да слезеш на брега.
— Усмихна ми се. — така ти, дете, докато бродеше в гората, Фелуриан откри самата.
Мисълта, че цял един свят на фае създания е привличан от пълната луна, ми се стори
обезпокоителна.
— И туй е вярно за всеки фае?
Тя сви рамене и кимна.
— ако желаят и пътя знаят. има хиляди открехнати врати между фае и света, където
живееш ти.
— Как не съм чувал нивга за това? Струва ми се чудно да пропусна как в нашия свят фае
на тревата танцуват пак и пак…
— но не се ли случи точно тъй? — засмя се тя. — времето е дълго и светът широк е, но
ти каза, че чул си първо мойта песен, преди да видиш лунна светлина в косата ми, унесен.
— И все пак струва ми се, че трябва да съм виждал още някой път онези, между световете
що сноват.
Фелуриан сви рамене.
