Това беше твърде много за мен. Обърнах се и побягнах като обезумял в посоката, от
която бях дошъл. Към спокойния сумрак на поляната на Фелуриан. И далеч от тук. Далеч.
Далеч.
Докато тичах, чувах Ктаех да говори след мен. Сухият му, тих глас ме преследваше по-
дълго, отколкото предполагах, че е възможно.
— Върни се. Върни се. Имам още неща, които да ти кажа. Имам още толкова много за
разказване, няма ли да останеш?
* * *
Минаха часове, преди да се върна на поляната на Фелуриан. Не съм сигурен как намерих
пътя. Само си спомням, че се изненадах, когато забелязах шатрата ѝ между дърветата. Щом я
зърнах, лудото препускане на мислите ми се забави, докато накрая отново бях в състояние да
разсъждавам.
Отидох до вира, дълго пих вода и наплисках лицето си, за да прочистя главата си и да
скрия следите от сълзите. След няколко кратки мига на размисъл станах и се отправих към
шатрата. Едва тогава забелязах странната липса на пеперуди. Обикновено поне няколко от
тях летяха наоколо, но сега нямаше нито една.
Фелуриан беше там, но видът ѝ само ме разтревожи повече. Това беше единственият път,
в който не я виждах съвършено красива. Тя лежеше на възглавниците измъчена и уморена.
Сякаш бях отсъствал дни, а не часове, и тя не се бе хранила и не бе спала през цялото това
време.
Когато ме чу да се приближавам, уморено вдигна глава.
— готово е — каза тя, но когато ме погледна, очите ѝ се разшириха от изненада.
Погледнах надолу и видях, че бях изподран от калината и целият в кръв. Бях опръскан с
кал и лявата ми страна беше зелена от тревата. Явно бях паднал по време на бясното си
бягство от Ктаех.
— какво ти се е случило? — попита Фелуриан и се изправи да седне.
Разсяно изчистих малко засъхнала кръв от лакътя си.
— И аз мога да те попитам същото. — Гласът ми прозвуча дрезгаво и грубо, все едно
крещях.
Когато вдигнах поглед, видях искрена загриженост в очите ѝ и добавих:
— Разходих се до Дневната страна. Намерих нещо на едно дърво. Каза, че е Ктаех.
Фелуриан замръзна, като чу това.
— Ктаех? говори ли с него?
Кимнах.
— пита ли го нещо?
Но преди да успея да отговоря, тя нададе тих и отчаян вик и се втурна към мен.
Започна да опипва тялото ми, сякаш търсеше рани. Това продължи известно време и
накрая тя взе лицето ми в ръце и ме погледна в очите така, сякаш се страхуваше какво ще
открие там.
— добре ли си?
Загрижеността ѝ ме накара да се усмихна леко. Понечих да я уверя, че всичко е наред…
Тогава си спомних нещата, които ми каза Ктаех. Спомних си пламъците и мъжа с черните
като мастило очи. Представих си Дена, простряна на пода, с уста, пълна с кръв. Очите ми се
напълниха със сълзи и аз се задавих. Извърнах поглед и поклатих глава, стиснал здраво очи и
неспособен да говоря.
Тя погали врата ми и каза:
— всичко е наред. болката ще отмине. не те е ухапал и очите ги са ясни, така че всичко е
наред.
Отдръпнах се достатъчно от нея, за да мога да погледна лицето ѝ.
— Очите ми?
— нещата, които казва Ктаех, побъркват умовете на хората, но ако беше така, щях да го
забележа. ти все още си моят Квоте, моят сладък поет.
Фелуриан се наведе напред странно колебливо и ме целуна нежно по челото.
— Той лъже хората и така ги подлудява?
— Ктаех не лъже — бавно поклати глава тя. — има ясновидска дарба, но казва на хората
само нещата, които ги нараняват. единствено денерлингите могат да говорят с него.
Тя докосна врата ми, за да смекчи думите си.
Кимнах, защото знаех, че това, което ми казва, е истина. След това заплаках.
105.
Антракт — сладост
Квоте махна на Летописеца да спре да пише.
— Добре ли си, Баст? — Той погледна загрижено ученика си. — Изглеждаш така, сякаш
си глътнал буца желязо.
Баст наистина не изглеждаше добре. Лицето му беше бледо, почти восъчнобяло.
Обикновено веселото му изражение бе заменено от ужас.
— Реши — каза той с глас, сух като есенните листа, — никога не си ми казвал, че си
говорил с Ктаех.
— Много неща не съм ти казвал, Баст — пренебрежително отвърна съдържателят. —
Точно затова намираш за толкова увлекателни мръсните подробности от моя живот.
Баст се усмихна немощно и раменете му се отпуснаха облекчено.
— Значи не си го направил наистина? Искам да кажа, че не си говорил с него, нали?
Просто си добавил това, за да стане историята ти малко по-колоритна?
— Моля те, Баст — рече Квоте, видимо обиден. — Историята ми е достатъчно колоритна
и без да добавям нещо към нея.
— Не ме лъжи! — внезапно изкрещя помощникът, като почти стана от стола си. — Не ме
лъжи за това! Да не си посмял! — Той удари с ръка по масата, събори халбата си и
мастилницата на Летописеца се плъзна по повърхността.
Бърз като светкавица, писарят грабна изписаната до половина страница и отблъсна с
крак стола си от масата, за да спаси листа от внезапно разлетелите се пръски мастило и
бира.
Баст се наведе напред с вбесено лице и насочи пръст към съдържателя.
— Не ме интересува какви други лайна се опитваш да превърнеш в злато тук! Но недей да
лъжеш за това, Реши! Не и мен!
Квоте посочи листа хартия, който седналият на друго място Летописец държеше в ръцете
си.
— Баст — рече той, — това е моят шанс да разкажа честно цялата история на моя живот.
Всичко е…
— Млъкни! — Помощникът затвори очи и удари по масата като капризно дете. —
Млъкни! МЛЪКНИ! — Той посочи Летописеца. — Хич не ми пука какво ще кажеш на него,
Реши. Той ще напише каквото му кажеш или ще му изям сърцето насред пазарния площад! —
Отново размаха гневно пръст към съдържателя. — Но на мен ще кажеш истината и ще ми я
кажеш веднага!
Квоте вдигна поглед към ученика си и веселото изражение на лицето му внезапно
изчезна.
— Баст, и двамата знаем, че понякога обичам да поукрасявам нещата. Но тази история е
различна. Това е моят шанс истината да бъде записана такава, каквато е. Това е истината зад
историите.
Тъмнокосият младеж се прегърби на стола си и закри очите си с ръка.
Квоте го погледна със загрижено лице.
— Добре ли си?
Помощникът му поклати глава, като продължаваше да крие очите си.
— Баст — меко каза съдържателят, — ръката ти кърви. — Той изчака доста време, преди
да попита: — Какво има?
— Точно това е! — избухна с висок и истеричен глас младежът и разпери широко ръце.
— Мисля, че най-накрая разбирам за какво става дума!
Той се разсмя, но смехът му беше твърде гръмогласен и пресилен и накрая заглъхна в
някакво подобие на ридание. Вдигна поглед към гредите на тавана в общото помещение.
Очите му искряха и той примигна, сякаш за да спре сълзите, напиращи в тях.
Квоте се наведе напред и сложи ръка върху рамото на младия мъж.
— Баст, моля те…
— Просто ти знаеш толкова много неща — прекъсна го помощникът. — Знаеш неща,
които не би трябвало да са ти известни. Знаеш за беренталта. Знаеш за белите сестри и за
усмихнатия път. Как може да не си знаел за Ктаех? Той… Той е чудовище.
— За бога, Баст! Това ли е всичко? Целият се изпотих. — Квоте видимо се успокои. —
Сблъсквал съм се с неща, далеч по-лоши от…
— Няма нищо по-лошо от Ктаех! — изкрещя младежът и отново удари по масата със
свития си юмрук.
Този път се чу пукане и една от дебелите дъски се огъна и се сцепи.
— Реши, млъкни и слушай! Наистина ме слушай! — Баст сведе поглед за момент, като
внимателно подбираше думите си. — Знаеш ли кои са ситите?
— Те са фракция на фае — сви рамене Квоте, — могъщи, с добри намерения…
— Щом използваш думите „добри намерения“, значи не ги разбираш — размаха ръце
помощникът. — Но ако може да се каже, че някои фае работят в името на доброто, това са
те. Тяхното най-старо и важно задължение е да не позволяват на никого да се доближава до
Ктаех. На никого.
— Не видях никакви пазачи — рече съдържателят с такъв тон, сякаш успокояваше
плашливо животно.
Баст прокара ръце през косата си и я разроши.
— За цялата сол, която е в мен, не бих могъл да отгатна как си се промъкнал покрай тях,
Реши. Ако някой успее да се доближи до Ктаех, ситите го убиват. Правят го от осемстотин
метра разстояние с дългите си рогови лъкове. След това оставят тялото да изгние. Ако някой
гарван кацне на тялото, прострелват и него.
Летописеца леко се прокашля и след това попита:
— Ако онова, което казваш, е вярно, защо някой би отишъл при Ктаех?
