Кимнах малко уплашен.
— тогава го направи. — Очите ѝ продължаваха да се променят и бяха вече синкавобели.
— сега нямам нужда от пламък, песни или въпроси. — Когато не помръднах, тя ме прогони
с ръка. — отиди в гората. не се отдалечавай, но недей да ме безпокоиш толкова време,
колкото е достатъчно, за да се любим четири пъти.
Гласът ѝ също се беше променил. Макар да продължаваше да е тих, в него имаше остра
нотка, която ме разтревожи.
Готвех се да възразя, когато тя ми хвърли ужасяващ поглед, който ме накара да побягна
през гората, без да се замислям.
Известно време се скитах безцелно, опитвайки се да възвърна хладнокръвието си. Не
беше лесно, тъй като бях гол, както ме е майка родила, и бях прогонен от разгръщането на
сериозна магия така, както майка пъди досадното си дете далеч от огнището за готвене.
Все пак знаех, че известно време няма да съм добре дошъл на поляната. Затова се
обърнах с лице към Дневната страна и се отправих да я изследвам.
Не мога да обясня защо този ден се отдалечих толкова много. Фелуриан ме беше
предупредила да стоя наблизо и аз знаех, че това е добър съвет. Стотиците истории от
детството ми ми напомняха, че скитането във Фае е опасно. Дори да бях решил да не им
обръщам внимание, разказите на самата Фелуриан би трябвало да са достатъчни, за да ме
накарат да остана близо до нейната безопасна сумрачна горичка.
Може би донякъде бе виновно вроденото ми любопитство. Но основната причина бе
наранената ми гордост. Гордостта и безразсъдството винаги вървят заедно, ръка за ръка.
Крачих почти цял час, докато небето над главата ми не просветна от ярката светлина на
деня. Открих някаква пътека, но не бях видял никакви живи същества, като изключим някоя
и друга пеперуда или подскачаща катеричка.
С всяка следваща стъпка, която правех, настроението ми се колебаеше между отегчение и
безпокойство.
В края на краищата бях във Фае. Може би щях да видя невероятни неща — дворци от
стъкло, пламтящи фонтани, кръвожадни троли, босоноги старци, готови да ми дадат съвет…
Дърветата бяха заменени от огромна тревиста долина. Всички части от Фае, които
Фелуриан ми бе показвала, бяха гористи. Така че това беше ясен знак, че съм доста извън
пределите на мястото, където трябваше да бъда.
Въпреки това продължих, наслаждавайки се на усещането от допира на слънцето до
голата ми кожа след дългото време, прекарано в сумрака на поляната на Фелуриан.
Пътеката, която следвах, изглежда, водеше към едно самотно дърво, което стърчеше насред
полето от трева. Реших да стигна до дървото и след това да поема обратно.
Ала след като повървях доста време, нямах чувството, че съм се приближил до него. В
началото помислих, че това е поредната странност на Фае, но когато продължих упорито да
вървя по пътеката, истината постепенно се изясни. Просто дървото беше по-голямо,
отколкото мислех. Много по-голямо и се намираше доста по-далече.
В крайна сметка пътеката не ме отведе до него. Всъщност тя се отклоняваше встрани с
близо километър. Вече обмислях дали да не се върна обратно, когато вниманието ми бе
привлечено от движение на някакви ярки цветове сред клоните на дървото. След кратка
вътрешна борба любопитството ми надделя и аз изоставих пътеката и тръгнах през високата
трева.
Никога преди не бях виждал такова дърво и затова се приближих към него бавно.
Приличаше на голяма, разклонена върба, с по-широки и по-тъмнозелени листа. Те бяха гъсти
и надвиснали и тук-там бяха осеяни с бледосини цветове.
Подухна вятър и когато листата се раздвижиха, усетих странна сладка миризма. Беше
като някаква смесица от ухания на дим, подправка, кожа и лимон. Миризмата беше
неустоима. Не беше примамлива така, както ухае храната. Не изпълваше устата ми със
слюнка и не караше стомаха ми да къркори. Въпреки това ако видех нещо на масата, което
мирише по този начин, дори и да беше камък или парче дърво, щях да усетя подтик да го
сложа в устата си. Не от глад, а от чисто любопитство и детинско желание.
Когато се приближих, бях поразен от красотата на картината пред очите ми —
тъмнозеленият цвят на листата контрастираше с пеперудите, които летяха от клон на клон и
смучеха от бледите цветове. Онова, което в началото бях помислил за килим от цветя, се
оказа килим от пеперуди, който почти изцяло покриваше земята. Гледката беше толкова
зашеметяваща, че спрях на десетина метра от дървото, защото не исках да ги подплаша да се
разлетят.
Много от пеперудите, които прелитаха между цветовете на дървото, бяха оцветени в
пурпурно и черно или в синьо и черно като онези на поляната на Фелуриан. Други бяха
изцяло яркозелени, или сиво-жълти, или сребристосини. Но погледът ми бе привлечен от
една-единствена голяма, червена пеперуда. Цветът ѝ беше кървавочервен, тук-там опръскан
със златисто. Крилете ѝ бяха по-големи от разперената ми длан и аз я проследих как навлезе
по-дълбоко сред листата в търсене на свеж цвят, на който да кацне.
Внезапно крилете ѝ спряха да се движат ритмично. Те се отделиха и се понесоха към
земята като падащи есенни листа.
Едва след като ги проследих с поглед до основата на дървото, разбрах истината. Земята
отдолу не беше мястото, където пеперудите си почиват… Тя бе осеяна с безжизнени криле.
Хиляди от тях застилаха тревата под клоните на дървото като одеяло от скъпоценни камъни.
— Червените дразнят чувството ми за естетика — каза хладен, сух глас от дървото.
Отстъпих крачка назад и се опитах да надникна през гъстия листак.
— Какви маниери — смъмри ме сухият глас. — Не се представяш. Зяпаш ме.
— Моите извинения, господине — сериозно отвърнах аз, но си спомних цветята по
дървото и се поправих: — Госпожо. Никога преди не съм говорил с дърво и съм малко
объркан.
— Несъмнено е така. Не съм дърво. Все едно да наречеш човешко същество стол. Аз съм
Ктаех. Имаш късмет, че ме откри. Мнозина биха ти завидели.
— Късмет? — като ехо повторих аз, опитвайки се да зърна съществото, което ми
говореше измежду клоните на дървото.
Припомних си част от една стара история — народна приказка, която бях прочел, докато
търсех информация за чандрианите.
— Ти си оракул — казах аз.
— Оракул. Колко старомодно. Не се опитвай да ме наречеш с някакви си дребни думи.
Аз съм Ктаех. Аз съм. Аз виждам. Аз знам. — Две блестящи синьо-черни криле се понесоха
към земята от мястото, където преди това имаше пеперуда. — Понякога говоря.
— Мислех си, че червените са тези, които те дразнят.
— Вече не останаха червени — безгрижно отговори гласът. — А и сините са малко по-
сладки. — Видях мимолетно движение и още един чифт сапфирени криле започна да се
спуска към земята с бавно въртене. — Ти си новият малък мъж на Фелуриан, нали? —
Поколебах се какво да отвърна, но сухият глас продължи, сякаш бях отговорил. — Така си и
мислех. Мога да помириша желязото в теб, макар и съвсем леко. Все пак се чудя как тя го
търпи.
Настъпи мълчание. Зърнах неясни очертания. Десетина листа леко се раздвижиха. Още
две крила потрепнаха и след това се спуснаха надолу.
— Хайде сега — продължи гласът, който вече идваше от друга част на дървото, макар и
все още скрит от листата. — Със сигурност едно любопитно момче все има някой и друг
въпрос за задаване. Хайде. Питай. Мълчанието ти ме обижда.
Поколебах се и накрая рекох:
— Може и да имам един-два въпроса за задаване.
— Ахххх. — Звукът беше бавен и доволен. — Така и предполагах.
— Какво можеш да ми кажеш за амирите?
— Пфу — раздразнено се изплю Ктаех. — Какво ти става? Защо си толкова предпазлив?
Питай ме за чандрианите и да приключваме с това.
Стоях зашеметен, загубил ума и дума.
— Изненадан ли си? А не би трябвало. За бога, момче! Ти си прозрачен като планинско
езеро. Мога да видя на три метра през теб, а ти си дълбок само метър.
Последва ново раздвижване и два чифта криле се спуснаха с въртене към земята —
единият син, а другият пурпурен.
Стори ми се, че зърнах лъкатушещо движение между клоните, но то остана скрито от
непрекъснатото люлеене на дървото, предизвикано от вятъра.
— А пурпурната защо? — попитах аз просто за да кажа нещо.
— От чиста злоба — отвърна Ктаех. — Завиждах ѝ за невинността и безгрижието. Освен
това ми е втръснало от прекалена сладникавост, както и от преднамерено невежество. —
