Докато говореше, изреченията на младия мъж ставаха все по-неразбираеми, но лицето му си оставаше все така убедено.
— Знам, че не можеше да си ти. Но мислех, че си ти. Въпреки че… Но кой друг има такава коса?
Той разтърси глава, опитвайки се безуспешно да прочисти мислите си.
— Видях мястото в Имре, където го уби. До фонтана. Целият калдъръм беше потрошен. — Той потръпна и отново подчерта: — _Потрошен._ Казаха, че никой не може да го поправи.
Мъжът с пясъчнорусата коса отново направи пауза. Опитваше се да фокусира погледа си, изненадан от реакцията на съдържателя.
Червенокосият мъж се ухили.
— Да не искате да кажете, че приличам на Квоте? На _онзи_ Квоте? И аз винаги съм мислел, че си приличаме. Имам негова гравюра отзад. Помощникът ми непрекъснато ме дразни заради нея. Бихте ли му казали онова, което току-що ми казахте?
Коте хвърли една последна цепеница в огъня и се изправи. Докато отстъпваше назад от камината обаче, стъпи накриво с единия крак и падна тежко на пода, като събори един стол.
Няколко от пътниците се завтекоха да помогнат, но съдържателят вече беше на крака и махна на хората да седнат обратно по столовете си.
— Не, няма нужда. Добре съм. Съжалявам, че ви стреснах. — Въпреки пресилената му усмивка беше ясно, че се е наранил. Лицето му беше стегнато от болката и се подпираше с цялото си тяло върху стола за опора.
— Уцелиха ме със стрела в коляното по пътя към Елд преди три лета. От време на време ме наболява. — Той направи гримаса и тъжно добави: — Точно това ме накара да се откажа от хубавия живот по пътищата. — Протегна ръка и внимателно докосна странно сгънатия си крак.
Един от наемниците рече:
— Бих го наложил с лапа, ако бях на твое място, иначе ще се подуе ужасно.
Коте отново докосна мястото.
— Мисля, че предложението ви е мъдро, господине — рече, след това се обърна към русия мъж, който продължаваше да се олюлява до камината. — Би ли ми направил една услуга, синко?
Онзи глупаво кимна.
— Просто да затвориш комина. — Коте махна с ръка към камината. — Баст, ще ми помогнеш ли да се кача по стълбите?
Баст притича и обхвана Коте с ръка около раменете.
Коте се опираше на него на всяка крачка, която правеха нагоре по стълбището.
— Стрела в крака? — задъхано попита Баст. — Наистина ли си толкова притеснен от едно малко падане?
— Благодаря на бога, че си толкова лековерен като тях — остро отвърна Коте, веднага щом се скриха от погледа на останалите.
Останал без дъх, той започна да ругае, като продължи нагоре по стълбите, очевидно без да му има нищо на крака.
За миг очите на Баст се отвориха широко, после се свиха до цепки.
Коте спря на върха на стълбището и потърка лице.
— Един от тях знае кой съм — потръпна Коте. — Подозира.
— Кой? — попита Баст със смесица от страх и гняв.
— Онзи със зелената риза и пясъчнорусата коса. Който седеше най-близо до мен край камината. Дай му нещо, за да заспи. И без това вече е доста пиян. Никой няма да обърне внимание, ако му прилошее.
Баст се замисли за кратко.
— Наймейн?
— Мхенка.
Баст повдигна вежди, но кимна.
Коте се изправи.
— Три пъти се ослушай, Баст.
Баст примигна и кимна отново.
Коте каза с ясен и чист глас:
— Имал съм разрешително за охрана от Ралиен. Бил съм ранен, докато успешно съм защитавал кервана. Стрела в десния крак. Преди три години, през лятото. Благодарен търговец от Силдиш ми е дал пари, за да отворя странноприемница. Името му е Деолан. Пътували сме от Пурвис. Подхвърли го между другото. Схвана ли?
— Чувам те три пъти, Реши — официално отвърна Баст.
— Върви.
* * *
Половин час по-късно Баст донесе купа с храна в стаята на учителя си и го увери, че долу всичко е наред. Коте кимна и накратко го уведоми, че не иска повече да бъде безпокоен до края на нощта.
Докато Баст затваряше вратата зад себе си, изражението му издаваше безпокойство. Известно време той остана прав в горния край на стълбището, опитвайки се да измисли какво би могъл да направи.
Беше трудно да се каже какво толкова е обезпокоило Баст. Видимо Коте никак не се бе променил. Може би с изключение на това, че се движеше малко по-бавно и искрата, запалвана в очите му от нощната активност, не беше вече така силна. Всъщност тя бе почти незабележима. Може би вече дори я нямаше.
Коте седна пред огъня и започна да се храни механично, сякаш просто беше успял да открие място в себе си, където да побере храната. След като изяде и последната хапка, той седна и се загледа в нищото, без да си спомня какво е ял или какъв е бил вкусът на храната.
Огънят изпращя и го накара да примигне и да обходи с поглед стаята. Той погледна надолу към ръцете в скута си — едната лежеше свита и обхваната от другата. След като постоя така известно време, той ги вдигна и ги простря пред себе си, все едно се грееше на огъня. Ръцете му бяха грациозни, с дълги, деликатни пръсти. Той се взираше в тях съсредоточено, сякаш очакваше те да започнат да правят нещо по своя воля. След това ги свали отново в скута си, постави ги една върху друга и продължи да наблюдава огъня. Остана да седи все така безизразно и неподвижно, докато накрая в камината не останаха само сива пепел и мъждукащи въглени.
Когато се събличаше, за да си ляга, огънят се разгоря отново. Червената му светлина слабо проблесна върху линиите по тялото му — по гърба и ръцете му. Всички белези бяха гладки и сребристи и се простираха върху него като блясъка на светкавица, която нежно му нашепваше и припомняше. Лумването на огъня разкри за кратък миг старите и новите рани. Всички белези бяха гладки и сребристи с изключение на един.
Огънят трепна и угасна. Сънят се спусна върху него като любима, която се промъква в празното легло.
* * *
Пътниците си тръгнаха рано на другата сутрин. Баст се погрижи за нуждите им, като обясни, че коляното на учителя му е отекло доста зле и той не може да слезе по стълбите толкова рано през деня.
Всеки прояви разбиране, с изключение на сина на русия търговец, който беше толкова пиян, че не можеше да разбере каквото и да било. Стражите размениха усмивки и вдигнаха очи, когато калайджията произнесе импровизирана проповед на тема въздържание.
Баст препоръча няколко крайно неприятни лека против махмурлук.
След като посетителите си тръгнаха, Баст се погрижи за странноприемницата, което не беше кой знае колко трудно, тъй като нямаше никакви клиенти. Той прекара по-голяма част от времето в опити да измисли с какво да се забавлява.
По някое време следобед Коте слезе по стълбите само за да открие ученика си, който се мъчеше да троши орехи върху тезгяха с помощта на тежка, подвързана в кожа книга.
— Добро утро, Реши.
— Добро утро, Баст — отвърна Коте. — Има ли някакви новини?
— Момчето на Орисон намина. Искаше да знае дали имаме нужда от овнешко месо.
Коте кимна, сякаш беше очаквал тази новина.
— Колко поръча?
Баст направи физиономия.
— Мразя овнешкото, Реши. Има вкус на влажни чорапи.
Коте сви рамене и се отправи към вратата.
— Имам да изпълнявам няколко поръчки. Нали ще наглеждаш нещата, докато ме няма?
— Винаги го правя.
Въздухът пред странноприемницата „Пътният камък“ висеше тежко и неподвижно над прашния черен път, който минаваше през центъра на града. Небето беше покрито с еднообразна сива пелена от облаци. Дъждът сякаш се мъчеше да завали, но не му достигаше сила за това.
Коте пресече пътя по посока на отворената ковачница. Ковачът беше късо подстриган мъж с гъста и буйна брада. Докато Коте го наблюдаваше, той внимателно заби два пирона в яката на една коса и здраво я закрепи върху извитата дървена дръжка.
— Здравей, Кейлъб.
Ковачът подпря косата върху стената.
— Какво мога да сторя за теб, господарю Коте?
— Момчето на Орисон и при теб ли се отби?
Кейлъб кимна.
— Още ли си губят овцете? — запита Коте.
— Всъщност някои от изгубените животни най-накрая са били открити. Разкъсани са ужасно — направо на парчета.
— Вълци ли?
Ковачът сви рамене.
— Не е сезонът на вълците, но какво друго би могло да бъде? Мечка? Предполагам, че разпродават част от стоката, защото не им достигат хора да се грижат за всички животни.
— Не им стигат хора?
— Ами, трябвало е да освободят хората, които са наели, заради данъците, а на най-големия им син му се падна да служи на краля това лято. Сега се бие с бунтовниците в Менат.
— Менерас — меко го поправи Коте. — Ако пак видиш момчето им, му кажи, че ще взема около три половини.
— Ще го направя. — Ковачът погледна многозначително гостилничаря. — Нещо друго има ли?
— Ами — отвърна Коте с внезапно неудобство, — чудех се дали ти се намира тъдява някой железен прът — рече той, без да поглежда ковача в очите. — Не ми трябва нещо кой знае какво. Някакво обикновено старо желязо ще свърши работа.
