Командирът се усмихна и кимна.
— Виждате ли какво става, когато се държите добре с хората? — каза той на останалите, докато се качваше на коня си. — За мен беше удоволствие, господин писар. Ако тръгнеш веднага, ще успееш да стигнеш до Абътс Форд преди мръкнало.
Когато Летописеца вече не можеше да чуе тропота от конете им в далечината, той се увери, че торбата му е добре прибрана. След това издърпа единия си ботуш, съдра подплатата и извади стегнато опакованото вързопче с монети, натъпкано в предната част. Прехвърли няколко монети в кесията си, после разкопча панталона си, измъкна още едно подобно вързопче изпод няколкото ката дрехи и премести и оттам няколко монети.
Номерът беше да държиш в кесията си точно толкова пари, колкото е нужно. Ако сумата е твърде малка, крадците ще бъдат разочаровани и ще ровят повече из вещите ти. Ако пък е твърде голяма, това може да разпали алчността им.
Имаше и трето вързопче монети, натъпкано в клисавия хляб още докато се печеше. Само най-отчаяни престъпници биха се заинтересували от комат стар хляб. Той реши засега да не пипа това вързопче, както и целия сребърен талант, който беше скрил в мастилницата. През годините постепенно започна да мисли за тази монета като за талисман, който му носи късмет. Досега никой не я беше намирал.
Трябваше да признае, че това беше най-вежливият обир, на който някога е бил подлаган. Мъжете се бяха оказали възпитани, експедитивни и не особено умни. Загубата на коня и седлото беше доста неприятна, но щеше да си купи други в Абътс Форд и пак щяха да му останат достатъчно пари, за да живее охолно, докато приключи тази глупава история и се срещне със Скарпи в Трейа.
Почувствал внезапна нужда да се облекчи, Летописеца си проби път през кървавочервената смрадлика отстрани на пътя. След това, докато той си закопчаваше панталоните, нещо внезапно се размърда в шубрака и нещо тъмно излетя от близките храсти.
Летописеца залитна назад и извика в уплаха, преди да осъзнае, че е обикновена гарга, която изпляска с криле и се издигна нагоре. Като се присмиваше на собствената си глупост, той си оправи дрехите и се върна обратно на пътя през шубраците, като махаше с ръце нишките невидима паяжина, полепнали по лицето му.
След като нарами пътната си торба и чантата, Летописеца се почувства в удивително добро настроение. Най-лошото беше зад гърба му, пък и не се бе оказало чак толкова лошо. Дърветата се полюшваха на лекия бриз, който караше опадалите листа на тополите да се въртят като наниз златни монети, преди да полегнат на изровения черен път. Денят беше прекрасен.
> 3.
> Дървото с изписаната дума
Коте прелистваше разсеяно книгата, като се опитваше да не обръща внимание на тишината, изпълваща празната странноприемница, когато вратата се отвори и Греъм влезе заднешком в стаята.
— Току-що приключих. — Греъм маневрираше из лабиринта от маси с изострено внимание. — Щях да го донеса снощи, но после си казах, я да добавя още един слой масло, да го разтъркам и след това да го оставя да изсъхне. И не съжалявам. Пресвета дево, красиво е като всичко, изработено от тези ръце.
Между веждите на съдържателя се появи лека бръчка. След това, като видя плоския пакет в ръцете на мъжа, той внезапно се сети.
— А! Поставката! — Коте се усмихна уморено. — Съжалявам, Греъм. Беше толкова отдавна. Почти бях забравил.
Греъм го изгледа някак странно.
— Четири месеца не са много за дърво, което е дошло чак от Ариен, че и при тия лоши пътища.
— Четири месеца — повтори като ехо Коте и като видя, че Греъм го наблюдава, побърза да добави: — Могат да ти се видят твърде дълги, ако много очакваш нещо. — Опита да се усмихне ободряващо, но усмивката му излезе някак вяла.
Всъщност съдържателят не изглеждаше много добре. Не точно болнав, а по-скоро сякаш празен отвътре. Блед. Като растение, което е било преместено върху неподходяща почва и започва да вехне, защото му липсва нещо жизненоважно.
Греъм забелязваше промяната. Жестовете на съдържателя бяха пестеливи. Гласът му не беше така дълбок. Дори и очите му не бяха така живи, както преди месец. Блясъкът в тях беше някак притъпен. Нямаше я онази синева на морската пяна, смесена със зеления цвят на тревата. Сега цветът им беше като на речните водорасли, като дъното на бутилка от зелено стъкло. Преди косата му също беше светла — с цвета на пламък. Сега беше просто червена. Като всяка друга рижа коса.
Коте вдигна парцала и погледна под него. Цветът на дървото беше тъмносив, с черни зрънца в него — тежко като лист ламарина. Над издълбаната в дървото дума бяха поставени три тъмни куки за закачане.
— „Безразсъдство“ — прочете Греъм. — Странно име за меч.
Коте кимна, като се стараеше лицето му да не издава чувствата.
— Колко ти дължа? — тихо попита той.
Греъм се замисли за миг.
— Вече ми плати за материала… — В очите на мъжа се прокрадна лукав проблясък. — Остава около един и трийсет.
Коте му подаде два таланта.
— Задръж рестото. Това дърво е трудно за обработка.
— Така си е — отвърна Греъм с известно задоволство, — като да режеш камък с трион. Опитах с длето — като желязо е. Накрая, като свърших с мъчната част, така и не успях да го обгоря.
— Забелязах — рече Коте с нотка на любопитство и прокара пръст по тъмните вдлъбнатини, които буквите образуваха в дървото. — Как успя тогава?
— Ами — самодоволно се усмихна Греъм, — след като загубих цял един ден, занесох дървото при ковача. С момчето успяхме да отпечатаме буквите с нагорещено желязо. Нужни ни бяха повече от два часа, за да го накараме да почернее. Не се появи и струйка дим дори, но замириса на кожа и трева. Дяволско нещо. Що за дърво ще е това, което не гори?
Греъм изчака за момент, но Коте така и не даде знак, че го е чул.
— Кажи сега къде да го закача?
Коте се надигна, колкото да огледа стаята.
— Май ще е по-добре да оставиш това на мен. Още не съм решил къде да го закача.
Греъм остави шепа пирони и пожела на гостилничаря хубав ден. Коте остана край тезгяха и продължи да поглажда безцелно дървото и думата, изписана върху него. Скоро след това от кухнята се появи Баст и надникна през рамото на учителя си.
Последва продължително мълчание, сякаш отдаваха почит на мъртвите.
Накрая Баст каза:
— Мога ли да ти задам един въпрос, Реши?
Коте леко се усмихна.
— Знаеш, че винаги можеш да го направиш, Баст.
— А ако въпросът е неприятен?
— Тези въпроси май са единствените, които си заслужава да се задават.
Продължиха мълчаливо да разглеждат предмета върху тезгяха, сякаш се опитваха да го запечатат в паметта си. „Безразсъдство“.
Баст се бореше вътрешно, като на няколко пъти отваряше уста и след това пак я затваряше обезсърчен.
— Хайде, изплюй камъчето — каза Коте накрая.
— Помисли ли изобщо? — каза Баст със странна смесица от объркване и загриженост.
Измина доста време, преди Коте да отговори.
— Прекалено много мисля, Баст. Най-успешните си решения съм взимал, когато не разсъждавах много, а просто правех онова, което смятах за редно. — Той тъжно се усмихна. — Дори и да имах сериозни основания да не го правя.
Баст прокара ръка отстрани по лицето си.
— Значи се опитваш да не предвиждаш постъпките си?
Коте се поколеба.
— Може да се каже — призна той.
— Аз мога да кажа, че това е така, Реши — самодоволно каза Баст. — Ти, от друга страна, само излишно усложняваш нещата.
Коте сви рамене и обърна поглед към поставката.
— Предполагам, че не ми остава друго, освен да й намеря място.
— Тук ли? — попита Баст ужасе`н.
Коте се ухили злорадо — най-сетне лицето му възвърна част от жизнеността си.
— Разбира се — отвърна той, наслаждавайки се на реакцията на Баст.
Съдържателят замислено заоглежда стените, свил устни.
— Между другото, ти къде го сложи?
— В стаята ми — призна Баст, — под леглото.
Коте кимна разсеяно, като продължаваше да гледа стените.
— Донеси го тогава. — Той го отпъди с жест и Баст побърза да изпълни заръката му, макар и с недоволен вид.
Барът беше украсен с проблясващи бутилки и Коте стоеше на празното досега място между две тежки дъбови бъчви, когато Баст се върна в стаята, като размахваше черна ножница в едната си ръка.
Коте спря насред опита си да сложи поставката върху една от бъчвите и ужасе`н изкрещя:
— Внимавай, Баст! Носиш дама, а не се въргаляш с някаква си уличница в хамбара.
Баст замръзна и след това покорно хвана ножницата в две ръце, преди да извърви останалото разстояние до тезгяха.
Коте заби два пирона в стената, изви малко тел и след това здраво окачи поставката върху стената.
— Я ми я подай горе, ако обичаш — помоли той със странна нотка в гласа.
Като използваше и двете си ръце, Баст повдигна ножницата към него, като за момент заприлича на оръженосец, който подава меч на рицар в блестящи доспехи. Но тук нямаше никакъв рицар, а само един гостилничар — мъж в престилка, който наричаше себе си Коте. Той взе меча от Баст и се изправи върху тезгяха зад бара.
