Отстъпих от дървото и бавно закрачих към Шехин, без да взема нищо със себе си. Докато
вървях, вдигнах лявата си ръка и прокарах отворената си длан през острия като бръснач ръб
на един увиснал лист.
Застанах пред Шехин и спрях на такова разстояние от нея, каквото изискваше
вежливостта. Стоях и лицето ми бе като безизразна маска. Бях напълно безмълвен и
съвършено неподвижен.
Протегнах лявата си ръка с окървавената длан нагоре и я стиснах в юмрук. Жестът
означаваше „готов съм“. Имаше повече кръв, отколкото очаквах, и тя се плъзна между
пръстите ми и се стече надолу по опакото на ръката ми.
След дълга пауза Шехин кимна. Отпуснах се и едва тогава вятърът се завърна.
124.
Тайни и загадки
— Ти — каза Вашет, докато вървяхме по хълмовете — си един надут и театралничещ
кучи син, знаеш ли това?
Леко наклоних глава към нея и направих грациозен жест за подчинено съгласие.
— Спри да се дуеш, мелодраматично магаре такова. — Тя ме шляпна по главата. —
Можеш да заблудиш тях, но не и мен. — Притисна ръка до гърдите си, все едно
клюкарстваше. — „Чухте ли какво донесъл Квоте от дървото меч? Нещата, които един
варварин не би могъл да разбере — тишина и спокойствие. Сърцето на Адемре. Какво
предложил на Шехин? Готовност да пролее кръвта си за училището.“ — Тя ме погледна с
нещо средно между отвращение и веселост. — Да ти призная честно, сякаш направо си
излязъл от книга с приказки.
Направих жест: любезно, ласкаво, слабо казано, нежно съгласие.
Вашет се протегна и силно ме перна по ухото с пръст.
— Ох! — избухнах в смях аз. — Добре. Но не смей да ме обвиняваш в мелодраматизъм.
Вие, хора, никога не спирате с драматичните жестове — мълчанието, кървавочервените
дрехи, скрития език, тайните и загадките. Сякаш всички сте актьори от някаква гигантска
пантомима. — Срещнах погледа ѝ. — И казвам това с ясното съзнание за всички възможни
скрити значения на тази дума.
— Е, ти впечатли Шехин — призна тя. — Това е най-важното. И го направи по такъв
начин, че ръководителите на другите училища няма да могат да мърморят много-много.
Което пък е другото най-важно нещо.
Достигнахме до мястото, за което бяхме тръгнали — ниска сграда с три стаи близо до
малка, скована от дъски кошара за кози.
— Тук живее този, който ще се погрижи за ръката ти — каза тя.
— А защо да не го направят в аптеката? — учудих се аз.
— Аптекарката е близка приятелка с майката на Карсерет — обясни Вашет — и аз няма
да ѝ позволя да се грижи за ръцете ти дори и за цял товар злато. — Тя кимна към близката
къща. — Даелн, от друга страна, е човекът, при когото идвам, ако съм ранена. — Почука на
вратата. — Може вече да си член на училището, но не забравяй, че аз все още съм твоята
учителка. Винаги знам кое е най-добро за теб.
* * *
По-късно, когато ръката ми беше здраво превързана, двамата с Вашет седяхме заедно с
Шехин. Бяхме в стая, която никога преди не бях виждал — по-малка от помещенията, в
които бяхме обсъждали летхани. В нея имаше малко, разхвърляно бюро, цветя във ваза и
няколко удобни тапицирани стола. На едната стена висеше картина с три птици, които
летяха на фона на небе със залязващо слънце. Тя не беше рисувана, а се състоеше от хиляди
ярки, цветни емайлирани плочки. Заподозрях, че сме в някакво подобие на кабинет на
Шехин.
— Как е ръката ти? — попита тя.
— Добре — отвърнах аз. — Порязването не е дълбоко. Даелн направи най-малкия шев,
който някога съм виждал. Той е забележително добър.
Тя кимна. Одобрение.
Вдигнах лявата си ръка, превързана с чисто бяло платно.
— Най-трудно ще ми бъде да не използвам тази ръка четири дни. Вече имам чувството,
че сякаш ми е порязан езикът, а не ръката.
При тези думи Шехин изненадващо се усмихна леко. Приятелското изражение на лицето
ѝ беше голям комплимент за мен.
— Днес се справи много добре. Всички говорят за това.
— Мислех, че няколкото човека, които ме наблюдаваха, имат и по-добри теми за
разговор — скромно отвърнах аз.
— Развеселено недоверие. Това може и да е истина, но без съмнение и онези, които
тайно са те наблюдавали, са описали какво са видели. Ако не греша, само Селийн вече е
разказала поне на стотина души. До утре вече всички ще очакват, че там, където стъпиш,
земята ще се разтресе, сякаш самият Аете се е върнал да ни навести.
Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Нещо, което рядко ми се случваше. Но както
вече казах — продължавах да се уча.
— Има нещо, за което изчаквах да говоря с теб — подхвана Шехин. Предпазливо
любопитство. — След като Темпи те доведе тук, той ми разказа подробно за времето, което
сте прекарали заедно — продължи тя, — и за вашето търсене на бандитите.
Кимнах.
— Вярно ли е, че си използвал кръвна магия, за да убиеш няколко души, и след това си
призовал светкавица, за да унищожиш останалите?
При тези думи Вашет вдигна очи и погледът ѝ започна да се мести между мен и Шехин.
Толкова бях свикнал да разговарям на атурански с нея, че сега ми беше странно да виждам
безизразното адемско спокойствие върху лицето ѝ. Въпреки това разбрах, че е изненадана.
Не беше знаела за това.
Замислих се дали да не опитам да предложа някакво обяснение за действията си, но
после се отказах.
— Да.
— Тогава ти си могъщ.
Никога преди не бях мислил за това.
— Имам известна сила. Други са по-могъщи от мен.
— Затова ли се стремиш към кетан? За да спечелиш могъщество?
— Не. Стремя се към него от любопитство. Стремя се, за да опозная нещата.
— Познанието е вид сила — изтъкна Шехин, после сякаш смени темата. — Темпи ми
каза, че сред бандитите е имало ринта, който е бил техният водач.
— Ринта? — почтително попитах аз.
— Лошо нещо. Човек, който е повече от човек и все пак е по-малко от човек.
— Демон? — попитах аз, използвайки атуранската дума, без да се замислям.
— Не демон — отвърна Шехин, като с лекота премина на атурански. — Демони не
съществуват. Вашите свещеници ви разказват истории за демони, за да ви плашат. — Тя за
кратко ме погледна в очите и направи грациозен жест за извинителна честност и сериозно
значение. — Но в света има и лоши неща. Стари създания във формата на хора. И някои от
тях са по-лоши от останалите. Те се движат свободно и вършат ужасни неща.
Почувствах как в мен се надига надежда.
— Чувал съм да ги наричат и „чандриани“ — казах аз.
Шехин кимна.
— И аз съм чувала да ги наричат така. Но ринта е по-подходяща дума. — Тя ме изгледа
продължително и отново премина на адемски. — Като се има предвид какво ми разказа
Темпи за твоята реакция, мисля, че си го срещал и преди.
— Да.
— Ще го срещнеш ли отново?
— Да.
Сигурността в гласа ми изненада и мен самия.
— С някаква определена цел?
— Да.
— Каква е тя?
— Да го убия.
— Тези неща не могат да бъдат убити лесно.
Кимнах.
— Ще използваш ли онова, на което те е научил Темпи, за да постигнеш своята цел?
— Ще използвам всичко, за да я постигна. — Несъзнателно започнах да правя жеста за
безусловно, но превързаната ми ръка ми попречи.
Погледнах я намръщено.
— Това е добре — каза Шехин. — Твоят кетан няма да е достатъчен. Той не е достатъчен
за човек на твоята възраст. Добър е за варварин. Добър е за някой с толкова малко обучение
като теб, но въпреки това като цяло не е достатъчен.
Положих усилие гласът ми да не прозвучи нетърпеливо. Искаше ми се да можех да
използвам ръката си, за да ѝ покажа колко важен е този въпрос за мен.
— Шехин, имам голямо желание да науча повече за тези ринта.
Тя мълча дълго.
— Ще обмисля това — каза накрая и направи жест, който ми се стори, че е
потреперване. — Не е лесно да се говори за такива неща.
Запазих безизразно изражение на лицето си и принудих някак ръката си да произнесе
дълбоко почтително желание.
— Благодаря ти, че си склонна да обмислиш това, Шехин. Всичко, което ми кажеш за
тях, за мен ще е по-ценно от злато.
Вашет направи жест за категорично неудобство, след това учтиво желание, различие.
Преди два цикъла нямаше да мога да я разбера, но сега осъзнах, че тя искаше да насочи
разговора към друга тема.
Затова си прехапах езика и я оставих да го направи. Дотогава знаех достатъчно за
