контакт за особено интимен.
— Докопа те, нали? — Усмивката ѝ стана направо похотлива.
— Почти — признах аз. — Вече съм по-бърз, отколкото бях преди месец.
— Съмнявам се, че си достатъчно бърз, за да се измъкнеш от Пенте — поклати глава
Вашет. — Тя иска само любовна игра. В това няма нищо лошо.
— Точно това искам да те питам — бавно казах аз, — за да разбера дали има нещо лошо
в това.
Тя повдигна вежди и едновременно с това направи жест за озадаченост.
— Пенте е доста привлекателна — предпазливо признах аз, — обаче ти и аз бяхме… —
потърсих подходящата дума — бяхме интимни.
На лицето ѝ се появи разбиране и тя се засмя отново.
— Искаш да кажеш, че сме се любили. Интимността между учителя и ученика далеч
надхвърля това.
— Аха — отпуснах се аз, — подозирах, че ще кажеш нещо такова, но е добре да го знам
със сигурност.
Вашет поклати глава.
— Бях забравила как е при вас, варварите — рече тя с глас, изпълнен с нежно
снизхождение. — Минаха толкова години, откакто ми се наложи да обясня тези неща на моя
крал поет.
— Значи няма да се почувстваш обидена, ако аз… — Направих неопределен жест с
бинтованата си ръка.
— Ти си млад и енергичен — отвърна тя. — Това е нещо здравословно за теб. Защо да се
обиждам? Да не би внезапно тялото ти да е станало моя собственост и да трябва да се
безпокоя, че го даваш на някой друг? — Внезапно спря, сякаш току-що ѝ е хрумнало нещо,
обърна се и ме погледна. — Да не би ти да се чувстваш обиден, че през цялото това време
съм се любила и с други? — Наблюдаваше внимателно лицето ми. — Виждам, че това те
стряска.
— Така е — признах аз.
След това обмислих онова, което ми бе казала, и с изненада установих, че не съм сигурен
как се чувствам.
— Усещам, че би трябвало да съм обиден — най-сетне рекох аз, — но не мисля, че съм.
— Това е добър знак — одобрително кимна Вашет. — Показва, че започваш да се
цивилизоваш. Другото усещане е онова, което ти е било втълпено. То е като стара риза,
която вече не ти става. И сега, когато я погледнеш отблизо, виждаш, че на всичкото отгоре е
била и грозна.
Поколебах се за момент.
— Питам само от любопитство — с колко други си била, откакто сме заедно?
Тя изглеждаше изненадана от въпроса ми. Стисна устни, вдигна очи към небето и дълго
мисли, преди да свие рамене и да каже:
— С колко души съм разговаряла оттогава? С колко съм тренирала? Колко пъти съм се
хранила или колко пъти съм практикувала кетан? Кой брои тези неща?
— И повечето адемци ли мислят по този начин? — попитах аз, доволен, че най-после
имам възможност да задам тези въпроси. — Че правенето на любов не е нещо интимно?
— Разбира се, че е интимно — отвърна тя. — Всичко, което прави двама души по-
близки, е интимно — разговор, целувка или шепот. Дори боят е нещо интимно. Но
правенето на любов не ни кара да се чувстваме неловко. Ние не се срамуваме от това. Не
смятаме, че е важно да пазим само за себе си правенето на любов с някого — като
скъперник, който бди над своето съкровище. — Поклати глава. — Тази странност в
мисленето ви е нещото, което най-вече прави вас, варварите, толкова различни от нас.
— Какво се случва тогава с романтиката във взаимоотношенията? — попитах леко
възмутено аз. — Ами любовта?
Тогава Вашет се разсмя весело, силно и продължително. Сигурно половината Хаерт е чул
смеха ѝ, който отекна от далечните хълмове и се върна обратно при нас.
— Ех, вие, варвари — каза тя и избърса сълзите от очите си. — Бях забравила колко сте
изостанали. И моят крал поет беше същият. Беше му нужно дълго време, преди да разбере
каква е истината — има голяма разлика между пениса и сърцето.
125.
Цезура
На следващия ден се събудих леко замаян. Не бях пил толкова много, но тялото ми беше
отвикнало от тези неща, затова на сутринта изпитото количество ми тежеше много повече.
Отправих се бавно към баните, потопих се в най-горещия басейн, който можех да изтърпя,
след това се опитах да изтрия от тялото си смътното усещане, че цялото е покрито с пясък.
Бях тръгнал към столовата, когато Вашет и Шехин ме откриха в коридора. Вашет ми
махна да я последвам и аз тръгнах след тях. Не бях особено подготвен за тренировка или за
официален разговор, но ми се стори, че не съществува реална възможност да откажа.
Сменихме няколко коридора и накрая се оказахме близо до центъра на училището.
Минахме през двор и след това се приближихме до малка квадратна сграда, която Шехин
отключи с малък железен ключ — първата затворена врата, която виждах в целия Хаерт.
Тримата влязохме в малък коридор без прозорци. Вашет затвори външната врата и стаята
потъна в пълен мрак, а настойчивият звук на вятъра заглъхна. Тогава Шехин отвори
вътрешната врата. Посрещна ни топлата светлина на шест свещи. В началото ми се стори
странно, че са оставени да горят в празна стая…
След това видях какво бе наредено по стените. На светлината на свещите проблясваха
мечове — десетки от тях покриваха стените. Всички те бяха извадени от ножниците си,
които висяха под тях.
Нямаше ритуална украса, каквато бихте очаквали да видите в църква на техлините.
Нямаше гоблени или картини, имаше само мечове. Въпреки това беше очевидно, че това
място е важно. Във въздуха имаше някакво напрежение от онзи вид, който се усеща в Архива
или в старо гробище.
— Избирай — обърна се Шехин към Вашет.
Тези думи стреснаха Вашет и сякаш я натъжиха. Понечи да направи някакъв жест, но
Шехин вдигна ръка, преди тя да успее да възрази.
— Той е твой ученик — каза Шехин. Отказ. — Ти го доведе в училището. Изборът е
твой.
Вашет погледна Шехин, после мен и след това десетките проблясващи мечове. Те бяха
остри и смъртоносни и всеки беше едва доловимо по-различен от останалите. Някои бяха
извити, други по-дълги или дебели. На някои им личеше, че са били доста употребявани,
докато няколко бяха подобни на меча на Вашет — дръжките им бяха захабени, но по сивия
лъскав метал на остриетата нямаше никакви следи.
Вашет бавно се отправи към стената отдясно. Взе един меч, претегли го на ръка и след
това го върна обратно. След това се насочи към друг, хвана го здраво и ми го подаде.
Взех го. Беше тънък и лек като шепот.
— „Девица сресва косата си“ — нареди ми Вашет.
Подчиних се, като се чувствах малко неловко, защото Шехин ме наблюдаваше. Но преди
да стигна до средата на разсичащото движение, Вашет вече клатеше глава. Взе меча от мен и
го върна на стената.
След още една минута ми подаде втори меч. По острието му имаше износена гравировка,
която наподобяваше на виещ се бръшлян. По искане на Вашет изпълних „падането на
чаплата“. Направих високо, разсичащо движение, последвано от ниско мушкане и мечът
проблесна. Вашет повдигна въпросително вежди към мен.
— Върхът е твърде тежък за мен — поклатих глава аз.
Вашет не изглеждаше особено изненадана и върна и този меч на стената.
И така продължихме да правим същото. Вашет претегляше на ръка мечовете и
отхвърляше повечето от тях, без да каже и дума. Подаде ми още три и ме накара да изпълня
различни елементи от кетан. След това ги върна на стената, без да ме пита за мнението ми.
Тя бавно тръгна покрай втората стена. Подаде ми един леко извит меч, подобен на този
на Пенте, и дъхът ми спря, когато забелязах, че острието е от същия превъзходен, лъскав, сив
метал като този на Вашет. Взех го внимателно, но дръжката не беше подходяща за моите
пръсти. Когато ѝ го подадох обратно, видях, че на лицето ѝ се изписа истинско облекчение.
Докато вървеше покрай стената, тя от време на време хвърляше крадешком поглед към
Шехин. В тези мигове не приличаше на уверената и наперена учителка, с която бях свикнал,
а по-скоро на млада жена, която отчаяно се надява да получи съвет. Шехин оставаше
невъзмутима.
Накрая Вашет стигна до третата стена, като вървеше все по-бавно и по-бавно. Сега ми
подаваше почти всеки меч и изчакваше дълго време, преди да го върне обратно на мястото
му.
После тя бавно сложи ръка върху меч с лъскаво сиво острие. Свали го от стената, хвана го
в ръка и внезапно сякаш остаря с десет години.
Като избягваше да поглежда към Шехин, тя ми подаде меча. Ефесът му беше леко
издаден и извит, за да осигури известна защита на ръката. Не обхващаше цялата ръка —
