истината. — Младите хора се оправят бързо. — Засмях се невесело, защото осъзнах, че
вероятно тя е само около година по-млада от мен.
Тази вечер се чувствах двойно, а може би дори тройно по-стар.
Въпреки че се усещах тежък като олово, се насилих да стана и да помогна на Крин да
измие съдовете. Долових, че тя става все по-неспокойна, докато приключвахме с
почистването и връзвахме конете на ново място, където има свежа трева. Напрежението
нарастваше, колкото повече приближавахме палатката. Спрях и повдигнах плата на входа, за
да може тя да влезе.
— Тази нощ ще спя тук, навън.
— Сигурен ли си? — Облекчението ѝ беше осезаемо.
Кимнах. Тя се мушна вътре и затвори покривалото на входа след себе си. Главата ѝ се
появи отново почти веднага, последвана от ръката ѝ, която ми подаваше едно одеяло.
— Ще ви трябват и двете — поклатих глава аз. — Тази нощ ще е студена.
Увих се в шаеда си и легнах точно пред палатката. Не исках Ели да тръгне нанякъде през
нощта и да се загуби или да се нарани.
— Няма ли да ти е студено?
— Ще се оправя — отвърнах аз.
Бях толкова уморен, че можех да заспя върху препускащ кон. Бях толкова уморен, че бих
заспал и под препускащ кон.
Крин отново мушна глава в палатката. Скоро след това я чух да се завива с одеялата.
После всичко утихна.
Спомних си стреснатия поглед на Ото, докато прерязвах гърлото му. Чух отново как Алег
ме проклина и се бори немощно, докато го влача обратно към фургоните. Спомних си
кръвта. Начина, по който я усещах върху ръцете си. Колко гъста беше тя.
Никога преди не бях убивал някого по този начин — не така хладнокръвно и не толкова
отблизо. Спомних си колко гореща беше кръвта им. Спомних си как Кете крещеше, докато я
преследвах през гората.
— Трябваше да избирам между тях и себе си! — истерично крещеше тя. — Нямах избор!
Трябваше да избирам между тях и себе си!
Дълго лежах буден. Когато накрая заспах, сънищата, които дойдоха, бяха още по-лоши.
134.
Пътят към Левиншир
На следващия ден не успяхме да изминем много път, тъй като двамата с Крин трябваше
да водим три коня, а освен това и Ел. За щастие конете се държаха добре, както обикновено
става с животни, дресирани от Едема. Ако бяха по-своенравни, можеше и никога да не
успеем да стигнем до Левиншир.
Дори и така, животните повече създаваха грижи, отколкото носеха полза. Особено
лъскавият петнист кон, който имаше навика да се завира в шубраците, за да си търси паша.
Три пъти ми се бе налагало да го издърпвам оттам и вече и двамата се дразнехме един на
друг. По очевидни причини го кръстих Проклетник.
След като ми се наложи да го издърпам обратно на пътя за четвърти път, сериозно се
замислих дали да не го пусна на свобода, за да си спестя неприятностите. Разбира се, не го
направих. Добрият кон е като пари в джоба. И щеше да е по-бързо да яздя обратно до
Северин, вместо да вървя пеша през целия път.
Двамата с Крин правехме всичко възможно, за да увлечем Ел в разговор, докато
вървяхме. Изглежда, че това помагаше малко. И докато дойде времето за обяд, тя сякаш
почти бе започнала да разбира какво се случва около нея. Почти.
Когато се готвехме да се отправим отново на път след обяда, ми хрумна идея. Отведох
сивата петниста кобила до мястото, където беше застанала Ел. Златистата ѝ коса беше в
пълен безпорядък и тя се опитваше да прокара ръка през нея, като разсеяно се озърташе,
сякаш не можеше напълно да си даде сметка къде точно се намира.
— Ел — тя се обърна и аз посочих кобилата, — запозна ли се със Сива опашка?
Тя ми отвърна с леко, объркано поклащане на глава.
— Имам нужда от твоята помощ, за да я водиш. Някога преди водила ли си кон?
Кимване.
— Някой трябва да се грижи за нея. Ще можеш ли да се справиш?
Сива опашка ме погледна с голямото си око, сякаш за да ми покаже, че има нужда от
водене точно толкова, колкото и на мен ми трябват колела, за да ходя. Но след това тя леко
наведе глава и майчински подуши Ел. Момичето протегна ръка и почти механично погали
носа на коня, след което взе поводите от мен.
— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита Крин, когато се върнах да товаря
останалите коне.
— Сива опашка е кротка като агне.
— А Ел е малоумна като овца — със закачлив тон рече Крин — и това не ги прави
особено добра двойка.
Думите ѝ ме накараха да се усмихна.
— Ще ги наблюдаваме внимателно в продължение на час-два. Ако не се получава, здраве
да е. Но понякога човек най-добре може да си помогне, като помага на някой друг.
* * *
Тъй като не бях спал добре, този ден се чувствах два пъти по-изморен. Коремът ме
болеше и усещах кожата си протрита, сякаш някой е свалил с шкурка първите ѝ два слоя.
Почти се изкушавах да дремна на седлото, но не можех да си позволя да яздя, докато
момичетата вървят пеша.
Затова продължих да влача крака и да клюмам, водейки коня. Този ден така и не успях да
вляза в удобния унес, към който обикновено прибягвах, когато вървях пеша. Измъчваха ме
мисли за Алег — чудех се дали все още е жив.
От времето, прекарано в Медика, знаех, че раната, която му бях нанесъл в корема, е
фатална. Освен това бях наясно, че така го обричам на бавна смърт. Бавна и мъчителна. При
подходящи грижи можеше да мине цял цикъл дни, преди да умре. Дори и сам насред
пущинака, той пак можеше да живее няколко дни с такава рана.
Тези дни нямаше да са приятни. Щеше да изпадне в делириум, когато започнеше
треската от възпалението. Всяко движение щеше да отваря раната му отново и отново. Освен
това нямаше да може да ходи заради крака с прерязаното ахилесово сухожилие. Така че ако
искаше да се движи, щеше да му се наложи да пълзи. Сигурно вече умираше от глад и жажда.
Но нямаше да умре от жажда. Не. Бях му оставил пълен мях с вода наблизо, преди да
тръгнем. Не го бях сторил от доброта — не за да направя по-поносими последните му
часове. Бях го оставил, защото знаех, че с вода щеше да живее по-дълго и да страда повече.
Да му оставя онзи мях с вода беше най-ужасното нещо, което някога бях правил, и сега,
когато гневът ми се бе охладил, вече съжалявах за това. Зачудих се колко ли още щеше да
живее заради него. Един ден? Два? Със сигурност повече от два дни. Опитах се да не мисля
какви щяха да бъдат тези два дни.
Но дори и когато успеех да прогоня от съзнанието си мислите за Алег, имаше други
демони, с които да се боря. Спомнях си части от онази нощ и нещата, които казваха
лъжливите членове на трупата, докато ги съсичах. Спомнях си звука, който мечът ми
издаваше, когато се забиваше в тях, както и миризмата на кожата им, докато ги жигосвах.
Бях убил две жени. Какво би помислила Вашет за постъпката ми? Какво би помислил всеки
друг?
Изтощен от безпокойство и липсата на сън, мислех за това в продължение на цялата
останала част от деня. Устроих лагера по навик и успях да поддържам разговора с Ел
единствено с усилие на волята. Времето за сън дойде, преди да съм готов, и аз отново се
оказах увит в своя шаед пред палатката на момичетата. Смътно осъзнавах, че Крин беше
започнала да ме гледа със същия разтревожен поглед, който хвърляше и на Ел през
изминалите два дни.
Лежах цял час с широко отворени очи и мислех за Алег, преди да успея да заспя. Когато
заспах, сънувах, че ги убивам. В съня си дебнех в гората мрачно и непоколебимо, сякаш бях
самата смърт.
Но този път беше различно. Убих Ото и кръвта му оплиска ръцете ми като гореща
мазнина. След това убих Ларен, Джош и Тим. Те стенеха, крещяха и се гърчеха върху земята.
Раните им бяха ужасяващи, но аз не можех да извърна поглед.
Тогава лицата се смениха. Убих Терен — брадатия някогашен наемник от моята трупа.
След това убих Трип. После подгоних Шанди през гората с меч в ръка. Тя крещеше и
плачеше от страх. Когато накрая я хванах, тя се вкопчи в мен, зарови лице в гърдите ми и
зарида.
— Не, не, не — молеше се тя. — Не, не, не.
Събудих се. Лежах по гръб ужасѐн и не знаех дали сънят ми е свършил и съм се върнал в
действителността. След малко осъзнах истината. Ел беше изпълзяла от палатката и се беше
свила до мен. Лицето ѝ беше притиснато в гърдите ми, а ръката ѝ беше отчаяно вкопчена в
моята.
— Не, не — задавено извика тя. — Не, не, не, не, не.
Ризата ми беше мокра от горещите ѝ сълзи. Ръката ми кървеше там, където тя беше
