било, чух зад гърба си острия глас на Крин.
— Сет, стой настрана от него!
Сет спря, вдигнал ръце към мен.
— Виж сега…
Крин вече пристъпваше към него. Кръгът от жени я пропусна, но остана близо до нея.
— Той ни спаси, Сет — яростно изкрещя тя. — Ти глупав лайнар, той ни спаси. Къде, по
дяволите, бяхте всички вие? Защо не дойдохте да ни помогнете?
Мъжът се отдръпна от мен и на лицето му се изписа смесица от гняв и срам.
— Направихме го — извика в отговор той. — След като открихме какво се е случило,
тръгнахме след тях. Когато простреляха коня на Били под него, той смаза крака му. Джим
беше намушкан в ръката, а старият Къпър все още не е дошъл в съзнание след удара, който
му нанесоха. Почти ни избиха.
Погледнах отново и разчетох гнева по лицата на мъжете. Видях истинската причина за
него. Безпомощността, която бяха почувствали, неспособни да защитят града си от набезите
на лъжливата трупа. Неспособността им да върнат дъщерите на своите приятели и съседи ги
караше да се срамуват.
— Е, това не е било достатъчно! — разпалено изкрещя в отговор Крин с пламтящи очи.
— Той дойде и ни спаси, защото е истински мъж! Не като всички вас, които ни оставихте да
умрем!
Един млад мъж — фермерско момче на около седемнайсет, застанало вляво от мен — не
успя да сдържи гнева си.
— Нищо от това нямаше да се случи, ако не се мотаеше насам-натам като някоя курва на
Рух!
Счупих ръката му, преди да осъзная какво върша. Той изпищя и падна на земята.
Хванах го за врата и го изправих на крака.
— Как е името ти? — изръмжах в лицето му аз.
— Ръката ми! — задъхано изплака той и подбели очи.
Раздрусах го като парцалена кукла.
— Името ти!
— Джейсън — измрънка той. — В името на божията майка, ръката ми…
Хванах го за брадичката и обърнах лицето му към Крин и Ел.
— Джейсън — тихо изсъсках в ухото му, — искам да погледнеш тези момичета. И искам
да си помислиш за ада, през който са преминали през последните няколко дни, завързани за
ръцете и краката във фургона. И искам да си зададеш въпроса кое е по-лошо — счупена ръка
или това да бъдеш отвлечен от непознати и изнасилван по четири пъти на нощ? — След това
обърнах лицето му към себе си и заговорих толкова тихо, че дори и от няколко сантиметра
гласът ми беше като едва доловим шепот. — След като помислиш над това, искам да се
помолиш на бога да ти прости за онова, което току-що каза. И ако наистина го мислиш,
Техлу ще ти даде сила ръката ти да зарасне както трябва. — Очите му бяха ужасени и влажни
и аз продължих: — След това, ако някога през ума ти мине лоша мисъл за която и да е от тях
двете, ръката ще те боли, сякаш в костта ти има нажежено желязо. Ако им кажеш лоша дума,
ще те хване треска, ръката ти бавно ще загние и ще се наложи да я отрежат, за да ти спасят
живота. — Стегнах хватката си и видях как очите му се разшириха. — А ако направиш нещо
на някоя от двете, аз ще разбера, ще се върна тук, ще те убия и ще оставя тялото ти да виси на
дърво.
Сега по лицето му вече се стичаха сълзи, макар да не бях сигурен дали са от срам, от
страх или от болка.
— Сега ѝ кажи, че съжаляваш за онова, което изрече — наредих му.
Пуснах го, след като се убедих, че се държи на крака, и го обърнах към Крин и Ел.
Жените стояха около тях като защитен пашкул.
Той стисна ръката си немощно.
— Не трябваше да казвам това, Ели — изхлипа той и гласът му прозвуча по-нещастно и
разкаяно, отколкото очаквах, независимо дали ръката му беше счупена или не. — През
устата ми говореше демон. Въпреки това ти се кълна, че се поболях от тревога. Всички се
чувствахме така. И наистина се опитахме да ви освободим, но те бяха много, нападнаха ни
внезапно по пътя и се наложи да върнем Бил у дома, иначе щеше да умре от раната в крака
си.
Името на момчето ми напомни за нещо. Джейсън? Внезапно заподозрях, че току-що бях
счупил ръката на приятеля на Ел. В момента това някак не ме разтревожи особено.
Всъщност може би дори му бях направил услуга.
Огледах се и видях, че гневът започна да изчезва от лицата на мъжете около мен, сякаш
бях изтощил цялата ярост на градчето в едно внезапно и ярко избухване. Вместо това те
наблюдаваха Джейсън и изглеждаха леко смутени, сякаш момчето се извиняваше от името
на всички тях.
След това видях един едър мъж в добро здраве да тича по улицата, следван от дузина
други жители на градчето. По изражението на лицето му познах, че това е бащата на Ел —
кметът. Той си проби път през пръстена от жени, вдигна дъщеря си в прегръдката си и я
завъртя.
В малки градчета като това ще намерите два вида кметове. Първият вид са плешиви
възрастни мъже, които са доста дебели, бива ги в работата с пари и имат навика да започнат
да кършат ръце, когато се случи нещо неочаквано. Вторият тип са високи, широкоплещести
мъже, чиито семейства бавно са натрупали състояние, защото ядно са се претрепвали от
работа зад плуга в продължение на двайсет поколения. Бащата на Ел беше от втория вид.
Той се доближи до мен, без да сваля ръка от раменете на дъщеря си.
— Разбирам, че трябва да благодаря на теб за това, че върна нашите момичета. — Той
протегна ръка, за да стисне моята, и видях, че неговата е превързана.
Въпреки това ръкостискането му беше здраво. Той ми се усмихна с най-широката
усмивка, която виждах след като се разделих със Симон в Университета.
— Как е ръката? — попитах аз, без да осъзнавам как прозвучаха думите ми.
Усмивката му леко помръкна и аз побързах да добавя:
— Изкарал съм малко обучение като медик и знам, че тези неща могат да са неприятни,
когато си далеч от дома.
„Особено когато живееш в страна, където мислят, че живакът е лекарство“, казах си аз
наум.
Усмивката му се върна и той размърда пръстите си.
— Малко е скована, но това е всичко. Свариха ни неподготвени. Докопах един от тях, но
той ме намушка и избяга. Как успя да измъкнеш момичетата от тези безбожници Рух? —
ядно попита той.
— Те не бяха от Едема Рух — казах аз и гласът ми прозвуча малко по-напрегнато,
отколкото исках. — Дори не бяха истинска трупа.
Усмивката му отново започна да помръква.
— Какво имаш предвид?
— Те не бяха Едема Рух. Ние не правим нещата, които те са сторили.
— Чуй ме — прямо и леко ядосано рече кметът. — Много добре знам какво правят и
какво не. Когато дойдоха, се държаха мило и любезно. Посвириха малко и изкараха някое и
друго пени. След това започнаха да създават проблеми в града. Когато им казах да си
тръгват, те отвлякоха дъщеря ми. — Когато изрече последните думи, от устата му сякаш
изригнаха пламъци.
— Ние? — чух някой да казва тихо зад гърба ми. — Джим, той каза ние.
Сет, който стоеше до кмета, се намръщи и отново впери поглед в мен.
— Казах ви, че прилича на един от тях — победоносно извика той. — Познавам ги.
Винаги можеш да ги познаеш по очите.
— Чакай малко — бавно и невярващо рече кметът. — Да не искаш да ми кажеш, че си
един от тях? — Изражението му стана опасно.
Преди да успея да му обясня, Ел хвана ръката му.
— О, моля те, не го ядосвай, татко — бързо се намеси тя и задърпа ръката му, сякаш за да
го отдалечи от мен. — Не казвай нищо, което да го ядоса. Той не е един от тях. Той ме върна
обратно и ме спаси.
Думите ѝ, изглежда, донякъде поуталожиха гнева на кмета, но приятелското му
отношение се стопи.
— Обясни ми — мрачно ме подкани той.
Въздъхнах вътрешно, осъзнавайки в каква бъркотия съм попаднал.
— Те не бяха членове на трупа и със сигурност не бяха Едема Рух. Бяха бандити, които са
избили членове на семейството ми и са откраднали фургоните им. Само са се престрували
на артисти.
— Защо някой би се преструвал на Рух? — попита кметът, сякаш това беше нещо
непонятно.
— За да могат да направят онова, което са сторили — сопнах се аз. — Пуснали сте ги във
вашия град и те са злоупотребили с доверието ви. Това е нещо, което никой Едема Рух
никога не би направил.
— Ти така и не отговори на въпроса ми — отбеляза той. — Как успя да измъкнеш
момичетата?
— Погрижих се за нещата — простичко отвърнах аз.
— Той ги уби — заяви Крин достатъчно силно, че всички да я чуят. — Изби ги всичките.
Усетих как погледите на тълпата се впериха в мен. Половината хора си мислеха:
„Всичките? Убил е седем човека?“ А другата половина си казваха: „С тях имаше и две
