Както вече споменах, не е особено трудно да се направи грам, ако човек разполага с подходящото оборудване, схема и Алар, остър като меч от рамстонска стомана. Металообработващите инструменти в кулата на Каудикус вършеха работа, макар изобщо да не бяха толкова качествени като тези в Рибарника. Схемата също не представляваше проблем, тъй като паметта ми за тези неща е много добра.
Докато работех върху грама на маера, започнах да правя и втори, който да замени загубения. За съжаление, като се има предвид, че оборудването, с което работех, беше доста примитивно, времето не ми стигна, за да го довърша както трябва.
Бях готов с грама на Алверон три дни след нашия разговор и шест дни след внезапното изчезване на Дена. На следващия ден се отказах от безплодното й търсене и се настаних в едно от кафенетата на открито да пия кафе и да се опитам да намеря вдъхновение за песента, която дължах на маера. Прекарах там десет часа и единственото, което успях да сътворя, бе да преобразувам няколко литра кафе в превъзходна, ароматна пикня.
В онази нощ изпих неразумно голямо количество скутен и заспах на бюрото си. Песента на Мелуан все още не беше завършена. Алверон не беше никак доволен.
* * *
Дена се появи отново на седмия ден, докато обикалях често посещаваните от двама ни места в Долен Северин. Въпреки че се оглеждах непрекъснато, тя ме видя първа и се затича засмяна към мен, за да ми разкаже развълнувано за една песен, която бе чула предишния ден.
Не я попитах за необяснимото й изчезване. Познавах я повече от година и донякъде разбирах неуловимите промени в настроението й. Знаех, че държи личният й живот да остане скрит. Бях наясно, че има своите тайни.
В онази нощ бяхме в една малка градина, която се простираше покрай ръба на Стръмнината. Седнахме на дървена пейка, която гледаше към тъмния град отдолу и плетеницата от светлини в къщите, уличните лампи, газовите фенери и тук-там няколкото редки, пронизващи точки на симпатични лампи.
— Да знаеш, че съжалявам — тихо каза Дена.
Седяхме мълчаливо вече четвърт час и наблюдавахме светлините на града. Ако това беше продължение на някакъв предишен разговор, то аз не си го спомнях.
— Не те разбрах — озадачих се аз.
Тъй като не ми отвърна веднага, аз се обърнах да я погледна. Нямаше луна и нощта беше тъмна. Лицето й бе слабо осветено от хилядите светлини под нас.
— Понякога си тръгвам — най-сетне промълви тя — бързо и тихо през нощта.
Не ме погледна, докато говореше, и черните й очи продължаваха да са вперени в града под нас.
— Така правя — продължи с тих глас. — Тръгвам си. Без да се обадя или да предупредя. Нито пък обяснявам после. Понякога това е единственото нещо, което мога да направя. — Обърна се и ме погледна в очите, а лицето й бе сериозно на слабата светлина. — Надявам се, че разбираш това, без да се налага да ти го казвам — добави. — Надявам се, че не нужно да ти го казвам — отново обърна поглед към блещукащите светлини долу, — но ако това има някакво значение, съжалявам.
Поседяхме известно време, наслаждавайки се на уютната тишина. Исках да кажа нещо. Исках да й кажа, че това не ме тревожи, но щях да излъжа. Исках да й кажа, че единственото, което има значение за мен, е, че тя се е върнала, но се опасявах, че това ще е твърде близо до истината.
Затова, вместо да рискувам да изрека нещо не на място, аз замълчах. Знаех какво се случва с мъжете, които се привързват твърде силно към нея. Това беше разликата между мен и останалите. Не исках да се залепя към нея и да се опитам да я притежавам. Не я прегръщах, не шепнех в ухото й, нито я целувах изненадващо по бузата.
Разбира се, че си мислех за всичко това. Все още си спомнях топлината й, когато се бе хвърлила в обятията ми при конския подемник. В някои моменти бях готов да дам дясната си ръка само за да мога да я прегърна отново.
Но тогава се сещах за лицата на другите мъже, когато осъзнаеха, че Дена ги напуска. Мислех си за всички онези, които се бяха опитали да я накарат да се обвърже и се бяха провалили. Затова се въздържах да й покажа песните и поемите, които бях написал, защото знаех, че многото истини могат да развалят всичко.
И ако това означаваше, че тя не е изцяло моя, какво от това? Аз щях да бъда онзи, при когото тя винаги можеше да се върне, без да се страхува от обвинения и въпроси. Затова не се опитвах да я спечеля и се задоволявах да играя една красива игра.
Но неизменно част от мен се надяваше на повече и тя ме караше да се чувствам като глупак.
* * *
Дните отминаваха и двамата с Дена обикаляхме улиците на Северин. Безделничехме в кафенетата, посещавахме пиеси, ходехме да яздим. Изкачвахме Стръмнината по пътя само за да кажем, че сме го направили. Посетихме пазарите по доковете, една пътуваща менажерия и няколко музейни сбирки.
Няколко дни не правихме нищо друго, освен да седим и да беседваме, и тогава нищо не запълваше до такава степен разговорите ни колкото музиката.
Прекарахме безброй часове в обсъждане на тънкостите на това изкуство. Говорихме за това как се напасват песните, как припевите и куплетите се допълват взаимно, за тоновете, ладовете и метриката.
Това бяха неща, които бях научил още в ранна възраст и често се сещах за тях. И макар те да бяха нови за Дена, това донякъде работеше в нейна полза. Учех музика още преди да проговоря. Познавах десет хиляди правила на мелодията и стиха по-добре от собствената си длан.
Дена не ги знаеше. Донякъде това я ограничаваше, но, от друга страна, правеше музиката й странна и прекрасна…
Трудно ми е да го обясня добре. Представете си, че музиката е като един голям и озъбен град, какъвто е Тарбеан. В годините, прекарани там, се бях научил да познавам улиците му. Не само главните улици, нито дори и уличките. Знаех преките пътища, покривите и части от канализацията му. Ето защо можех да се движа из града като заек в зеленчукова градина. Бях бърз, хитър и умен.
Дена, от друга страна, никога не е била обучавана. Тя не знаеше нищо за преките пътища. Човек би помислил, че ще бъде принудена да се скита из града изгубена и безпомощна, хваната в капана на заплетения лабиринт от хоросан и камък.
Но вместо това тя просто вървеше през стените. Не знаеше по-добър начин. Никой никога не й беше казвал, че не може да прави това. Ето защо тя се движеше през града като някое приказно създание. Крачеше по пътища, които никой друг не можеше да види, и това правеше музиката й дива, странна и свободна.
* * *
Накрая се оказа, че са нужни двайсет и три писма, шест песни и макар да ме е срам да го призная, една поема.
Разбира се, имаше и друго. Само писмата не биха могли да спечелят сърцето на една жена. Алверон имаше сериозно участие в ухажването. И след като разкри, че той е анонимният почитател на Мелуан, сам свърши най-тежката част от работата, като постепенно спечели сърцето й с нежното благоговение, което изпитваше към нея.
Но писмата ми привлякоха вниманието й. Песните ми я сближиха достатъчно с маера, за да може той да приложи върху й чара на бавната си словоохотливост.
Дори и така, мога да си припиша само малка част от заслугата за писмата и песните. А що се касае до поемата, има само едно нещо на света, което би могло да ме накара да се впусна в такава лудост.
> 70.
> Привързаност
Срещнах се с Дена пред нейната странноприемница на „Чокърс Лейн“ — малка сграда, наречена „Четирите свещи“. Когато завих зад ъгъла и я видях да стои под светлината на фенера, окачен над входната врата, усетих как сърцето ми се изпълва с радост от простото удоволствие да я открия там, където я търся.
— Получих бележката ти — казах аз. — Не можеш да си представиш колко ме зарадва.
Дена се усмихна и направи реверанс. Не беше облечена в рокля като някоя благородна дама, а в проста пола от онези, които обикновените жени носят, когато събират сено или отиват на забава с танци в хамбара.
— Не бях сигурна, че ще успееш да дойдеш — призна тя. — По това време повечето порядъчни хора отдавна са в леглата си.
— Признавам, че бях изненадан — рекох аз. — Ако бях любопитен мъж, щях да се зачудя с какво ли си била заета до този твърде неприличен час.
— С работа — отвърна Дена с театрална въздишка. — Имах среща с покровителя си.
— Той отново е в града, така ли? — попитах аз.
Тя кимна.
— И поиска да се срещнете посред нощ? — учудих се аз. — Това е… странно.
Дена пристъпи от мястото си под знака на странноприемницата и двамата закрачихме един до друг по улицата.
— Не хапи ръката, която те храни… — каза тя и безпомощно сви рамене. — За господаря Ясен срещите по странно време и на неподходящо място са правило. Част от мен подозира, че той навярно е просто самотен благородник, който се отегчава до смърт от всичко, свързано с обичайното покровителство. Чудя се дали това не е някаква допълнителна тръпка за него — да се преструва, че е замесен в някаква мрачна интрига, вместо просто да ми поръча да му напиша няколко песни.
