Но това беше различно. Тонът й не бе толкова игрив и бе по-прям. Промяната беше толкова внезапна, че не знаех какво да кажа.
— Преди четири дни си изкълчих крака на онази разклатена плочка — тихо подзе тя. — Помниш ли? Вървяхме по „Минсет Лейн“. Кракът ми се подхлъзна и ти ме подхвана, преди аз самата да разбера, че съм се спънала. Това ме накара да се замисля колко ли внимателно ме наблюдаваш, за да забележиш нещо такова.
Пътеката зави зад един ъгъл и Дена продължи да говори, без да вдига поглед към мен. Гласът й беше тих и унесен, като че ли разговаряше сама със себе си.
— Тогава ме хвана здраво и ми помогна да се изправя. Почти ме беше прегърнал. Щеше да ти е лесно да го направиш. Беше въпрос на няколко сантиметра. Но когато стъпих на крака, ти отдръпна ръце. Без да се поколебаеш. Без да се бавиш. Не направи нищо, което би могло да ме засегне. — Тя понечи да се обърне с лице към мен, но после спря и отново сведе поглед. — Това е доста впечатляващо — продължи. — Има толкова много мъже, които непрекъснато се мъчат да ме накарат да ми се подкосят краката. А ти си единственият, който се опитва да стори точно обратното — да се убеди, че съм стъпила здраво на краката си, за да не падна. — Протегна ръка почти срамежливо. — Когато посегна да те хвана под ръка, приемаш това с лекота. Дори слагаш ръката си върху моята, сякаш искаш да я задържиш там. — Тя обясни движението ми точно докато го правех и аз едва успях да го завърша така, че да изглежда естествено, а не неловко. Дена продължи: — Но това е всичко. Никога не си позволяваш повече. Никога не настояваш за още. Знаеш ли колко странно ми изглежда това?
Известно време се гледахме един друг, там, в тихата, осветена от луната градина. Можех да почувствам топлината от близостта й и как ръката й докосва моята.
Въпреки че нямах никакъв опит с жените, дори аз можех да разбера този намек. Опитах се да измисля какво да кажа, но единственото, което можех да сторя, бе да се възхищавам на устните й. Как бяха толкова червени? Дори и цветовете на селас изглеждаха тъмни на слабата лунна светлина. Как нейните устни бяха толкова червени?
Тогава Дена замръзна. Не че се движехме кой знае колко, но в един момент тя просто застина и вдигна глава като сърна, която се напряга да чуе някакъв едва доловим звук.
— Някой идва — каза тя. — Ела.
Сграбчи ръката ми и ме издърпа встрани от пътеката. Прескочихме една каменна пейка и минахме през ниска и тясна пролука в живия плет.
Накрая спряхме насред някакви гъсти храсти. Имаше удобно празно пространство, в което двамата можехме да приклекнем. Благодарение на усърдната работа на градинарите нямаше шубраци, сухи листа или клонки, които да се счупят или да изпращят под тежестта на ръцете и колената ни. Всъщност тревата в това скривалище беше дебела и мека като на морава.
— Има хиляди момичета, които биха вървели с теб по осветените от луната пътеки на градината — задъхано рече Дена, — но само едно от тях ще се скрие с теб в градинските храсти. — В гласа й звънтеше смях и тя се усмихваше широко.
Надникна към пътеката изпод живия плет и аз я погледнах. Косата й се спускаше отстрани на главата като някоя завеса и върхът на ухото й се подаваше изпод нея. В този миг това беше най-очарователното нещо, което някога бях виждал.
Тогава чух слабото скърцане на стъпки по пътеката. През живия плет се различиха гласовете на мъж и жена. Миг след това те се появиха иззад ъгъла, хванати за ръце. Веднага ги познах.
Обърнах се към Дена и се наведох по-близо до нея, като почти дишах в ухото й.
— Това е маерът — прошепнах аз — с неговата млада любима.
Дена потрепери. Свалих плаща си и го увих около раменете й.
Погледнах отново към двойката. Докато ги наблюдавах, Мелуан се засмя на нещо, което кавалерът й каза, и сложи другата си ръка върху ръката му, която държеше нейната. Усъмних се, че все още имат нужда от моите услуги, след като вече се държаха толкова интимно един с друг.
— Не и за теб, скъпа моя — чух ясно да казва Алверон, докато минаваха близо до нас. — Ти ще имаш само рози.
Дена се обърна и ме погледна с широко отворени очи. Притисна с ръце устата си, за да потисне смеха си.
След малко те ни подминаха, като крачеха бавно един до друг. Дена махна ръцете си и си пое бързо дъх на пресекулки.
— Явно и той има екземпляр от същата онази изтъркана книга — заяви тя, а очите й играеха.
— Очевидно — не можах да сдържа усмивката си аз.
— Значи това е маерът — тихо промълви тя, докато черните й очи надничаха между листата. — По-нисък е, отколкото си го представях.
— Искаш ли да се срещнеш с него? — попитах я аз. — Мога да ви запозная.
— О, това би било чудесно — съгласи се тя с лека нотка на насмешка.
После се закикоти, но когато не се присъединих към смеха й, вдигна поглед към мен и спря.
— Сериозно ли говориш? — Дена наклони глава на една страна и на лицето й се изписа нещо средно между веселост и объркване.
— Вероятно не е редно изведнъж да изскочим от плета пред него — признах аз. — Но можем да излезем от другата страна и да обиколим, за да се срещнем с него. — Посочих с ръка по кой път да тръгнем. — Не казвам, че ще ни покани на вечеря или нещо такова, но можем да му кимнем учтиво, докато се разминаваме на пътеката.
Дена продължи да ме гледа втренчено и веждите й се присвиха, сякаш се готвеше да се намръщи.
— Наистина говориш сериозно — заключи тя.
— Какво искаш да… — Спрях, когато осъзнах какво означаваше изражението й. — Мислила си, че те лъжа, че работя при маера — досетих се аз. — Мислила си, че те лъжа и когато казах, че мога да те поканя тук.
— Мъжете обичат да разказват истории — презрително отбеляза тя. — Обичат да се хвалят малко. Отношението ми към теб не се промени, защото смятах, че ми разказваш измислена история.
— Не бих те излъгал — заявих аз, но след това се замислих. — Не, това не е вярно. Бих. Ти заслужаваш човек да излъже заради теб. Но аз не съм го правил. Защото също така заслужаваш и истината.
— Така или иначе тя се среща по-рядко — нежно ми се усмихна Дена.
— Значи би искала? — попитах аз. — Искам да кажа, да се срещнеш с него?
Тя надникна към пътеката от живия плет.
— Не. — Когато поклати глава, косата й се движеше като танцуващи сенки. — Вярвам ти. Не е необходимо. — Сведе поглед. — Освен това имам зелени петна от трева по дрехите си. Какво би си помислил той?
— И аз имам листа в косата си — признах аз. — Знам точно какво би си помислил.
Излязохме от живия плет. Махнах листата от косата си, а Дена избърса ръце в предницата на полата си, като леко се намръщи при вида на петната от трева.
Върнахме се на пътеката и отново закрачихме по нея. Помислих си да я прегърна, но не го направих. Не можех да преценявам добре тези неща, но изглежда, че моментът бе отминал.
Дена вдигна поглед, когато стигнахме до статуята на жена, откъсваща цвете. Тя въздъхна.
— Беше по-вълнуващо, когато не знаех, че това ни е позволено — сподели с известно съжаление в гласа.
— Винаги е така — съгласих се аз.
> 71.
> Антракт — тройно заключеният сандък
Квоте вдигна ръка и направи знак на Летописеца да спре. Писарят избърса върха на перото си в оставения наблизо парцал и раздвижи схванатите си рамене. Съдържателят мълчаливо извади тесте карти и започна да ги раздава на масата. Баст взе своите и ги заразглежда с любопитство.
— Какво… — намръщи се Летописеца.
По дървената площадка отвън отекнаха стъпки и вратата на странноприемницата „Пътният камък“ се отвори. Видяха един плешив и дебел мъж, облечен в бродиран жакет.
— Кмете Лант! — поздрави го съдържателят, като свали картите и се изправи. — Какво мога да направя за вас? Искате ли нещо за пиене? Или за хапване?
— Чаша вино ще ми дойде добре — отвърна кметът, докато влизаше в стаята. — Имаш ли червено „Гремсби“?
Квоте поклати глава.
— Опасявам се, че не — отвърна той. — Нали знаете какви са пътищата. Трудно ми е да поддържам всички стоки в наличност.
— Тогава ще пийна каквото и да е червено вино — кимна кметът. — Но имай предвид, че няма да платя повече от едно пени за него.
— Разбира се, че не, господине — загрижено отвърна съдържателят и за малко не започна да чупи ръце от отчаяние. — А нещо за ядене?
— Не — отказа плешивият мъж, — всъщност съм дошъл, за да се възползвам от услугите на писаря. Реших да поизчакам малко, докато нещата се поуспокоят, за да останем насаме. — Той огледа празната стая. — Надявам се, че няма да имаш нищо против да си послужа с това място за половин час?
— Никак даже — угоднически се усмихна Квоте и подкани с жест Баст да си върви.
— Но аз имах пълен борд! — запротестира помощникът и размаха картите си.
Съдържателят му се намръщи и се отправи към кухнята.
Кметът свали жакета си и го метна върху облегалката на стола, докато Баст недоволно събираше картите.
