— И така, какво си замислила за тази нощ? — попитах аз.
— Само да прекарам повече време в очарователната ти компания — отговори Дена и ме хвана под ръка.
— В такъв случай искам да ти покажа нещо. То е изненада. Ще трябва да ми се довериш.
— Чувала съм тези думи десетки пъти. — Очите на Дена проблеснаха дяволито. — Но никога всичките наведнъж. И никога досега от теб. — Тя се усмихна. — Засега ще ти се доверя и ще запазя злъчните си забележки за по-късно. Води ме, където желаеш.
И така, двамата се качихме в Горен Северин с конския подемник, откъдето и двамата зяпахме светлините на нощния град под нас като някакви глупаци с долен произход, каквито всъщност бяхме. Отведох я на дълга разходка по павираните улици, покрай магазини и малки градини. След това сградите останаха зад нас, прехвърлихме се през ниска дървена ограда и се отправихме към тъмните очертания на една празна плевня.
Като я видя, Дена вече не се сдържа.
— Е, направи го — заяви тя, — наистина ме изненада.
Ухилих й се и продължих да я водя навътре в мрака на плевнята. Миришеше на сено и на животните, които някога са били тук. Поведох я към стълба, която изчезваше в мрака над главите ни.
— Плевня? — попита тя с невярващ глас.
Спря да върви и ми хвърли странен, изпълнен с любопитство поглед.
— Очевидно ме бъркаш с някое четиринайсетгодишно момиче, наречено… — Устните й мърдаха беззвучно за момент. — Беше някакво селско име.
— Грета? — предположих аз.
— Да — кимна Дена. — Очевидно ме бъркаш с някое селско момиче с плитък корсаж, наречено Грета.
— Повярвай ми, ако се опитвах да те прелъстя, нямаше да го направя точно по този начин — уверих я аз.
— Така ли? — попита тя и прокара ръка през косата си.
Пръстите й разсеяно започнаха да сплитат плитка, сетне спряха и отново разресаха кичурите.
— В такъв случай какво правим тук?
— Спомена ми колко много харесваш градините — отвърнах аз. — А градините на Алверон са прекрасни. Помислих си, че ще ти достави удоволствие да ги обиколим.
— Посред нощ? — не повярва Дена.
— Чудесна разходка на лунна светлина — поправих я аз.
— Тази нощ няма луна — отбеляза тя — или и да има, е съвсем тънък сърп.
— И така да е — продължих аз, отказвайки да се поддам на опитите й да ме обезкуражи, — колко лунна светлина е нужна, за да се наслади човек на уханието на цъфналия жасмин?
— В плевнята? — попита Дена с изпълнен с недоверие глас.
— Плевнята е най-лесният път към покрива — обясних аз, — а оттам ще отидем към имението на маера и към градината.
— Ако си на служба при Алверон, защо просто не го помолиш да те пусне вътре? — попита тя.
— А — театрално вдигнах пръст аз, — ето в това е приключението. Има стотици мъже, които биха могли просто да те _заведат_ на разходка в градините на маера. Но само един може да те вмъкне вътре — усмихнах й се аз. — Дена, предлагам ти единствена по рода си възможност.
— Познаваш тайните на сърцето ми толкова добре — ухили ми се тя.
Протегнах ръка, сякаш се готвех да й помогна да се качи в карета.
— Милейди.
Тя пое ръката ми, но спря веднага щом кракът й стъпи на първото стъпало на стълбата.
— Почакай малко, не се държиш благовъзпитано. Опитваш се да погледнеш под полата ми.
Хвърлих й най-обидения си поглед и притиснах ръка към сърцето си.
— Милейди, като благородник ви уверявам, че…
Дена махна с ръка.
— Вече ми каза, че не си благородник. Ти си крадец и се опитваш да откраднеш един поглед под полата ми. — Отстъпи и подигравателно изимитира моя изтънчен жест отпреди малко. — Милорд…
Минахме през плевнята, качихме се на покрива и накрая се озовахме в градината. Лунният сърп над главите ни беше слаб като шепот и толкова блед, че не успяваше да затъмни светлината на звездите.
Градините бяха учудващо тихи за такава топла и прекрасна нощ. Обикновено дори и в този късен час по пътеките се разхождаха двойки или пък си шепнеха на пейките в беседките. Зачудих се дали причината за отсъствието им не е някой дворцов бал или друго събитие.
Градините на маера бяха обширни и с виещите се пътеки и умело разположените живи плетове изглеждаха още по-големи. Двамата с Дена вървяхме един до друг и слушахме как въздишката на вятъра кара листата да шумолят. Изглеждаше така, сякаш сме единствените останали хора на света.
— Не знам дали си спомняш — тихо прошепнах аз, защото не исках да нарушавам тишината — един разговор, който водихме преди известно време. Обсъждахме цветята.
— Спомням си — отвърна тя също толкова тихо.
— Ти каза, че имаш чувството, че всички мъже са се учили да ухажват от една и съща изтъркана книга.
Дена се засмя тихо — по-скоро беше движение на устните й, отколкото звук.
— О! Бях забравила, но май го казах, нали?
— Призна, че всички ти купуват рози — кимнах аз.
— Продължават да го правят — потвърди тя. — Иска ми се да намерят някоя нова книга.
— Тогава ме накара да избера кое цвете би ти подхождало най-много — продължих аз.
Дена ми се усмихна свенливо.
— Спомням си, че те изпитвах — призна тя, ала след това се намръщи, — но ти успя да се справиш с мен, като избра цвете, за което дори не съм чувала, камо ли да съм виждала.
Завихме зад ъгъл и пътеката ни поведе към тъмнозеления тунел на арката, образувана от асма.
— Не знам дали вече си успяла да ги видиш — казах аз, — но това са твоите цветя селас.
Само звездите осветяваха пътя ни. Лунният сърп беше толкова тънък, че почти не приличаше на луна. Тъмнината под асмата беше черна като косата на Дена.
Очите ни бяха широко отворени и се напрягаха да открият местата, където звездната светлина се процежда през листата и осветява стотиците цветове на селас, които се бяха отворили през нощта, сякаш се прозяваха. Ако мирисът на селас не беше толкова фин, щеше да е задушаващ.
— О! — въздъхна Дена и се огледа наоколо с широко отворени очи.
Под асмата кожата й беше по-ярка от луната. Тя протегна ръце и докосна цветовете от двете си страни.
— Те са толкова нежни!
Вървяхме мълчаливо. Навсякъде около нас лозите селас се увиваха около решетката на асмата и се прилепваха към дървото и телта, криейки лицата си от нощното небе.
Когато накрая излязохме от другия край, сякаш ни огря ярка дневна светлина.
Мълчанието се проточи, докато накрая не започнах да се чувствам неловко.
— И така, сега знаеш кое е твоето цвете — рекох аз. — Стори ми се жалко, че никога не си го виждала. Доколкото знам, то се отглежда доста трудно.
— Може би тогава наистина ми подхожда — прошепна Дена и сведе поглед. — Аз също не пускам корен лесно.
Продължихме да вървим, докато пътеката не зави и не скри от погледите ни асмата зад нас.
— Държиш се с мен по-добре, отколкото заслужавам — каза тя.
Думите й ми прозвучаха нелепо и ме накараха да се засмея. Единствено уважението ми към тишината около нас ме възпря да не се разсмея със силен, ехтящ смях. Потиснах това си желание доколкото можах. От усилието забавих крачка и почти щях да се спъна.
Дена ме наблюдаваше отстрани и на устните й се появи широка усмивка.
Накрая успях да си поема дъх.
— Ти, която пя с мен в нощта, когато спечелих сребърните си свирки. Ти, която ми подари най-хубавия подарък, който някога съм получавал. — Внезапно ми хрумна една мисъл и аз я попитах: — Знаеш ли, че твоят калъф ми спаси живота?
Усмивката ставаше все по-широка и разцъфваше като цвете.
— Наистина ли?
— Наистина — потвърдих аз. — Никога няма да успея да се държа с теб толкова добре, колкото заслужаваш. Като се има предвид колко много ти дължа, това е възможно най-малката отплата.
— Е, мисля, че е прекрасно начало. — Тя вдигна поглед към небето и си пое дълго и дълбоко въздух. — Най-много харесвам безлунните нощи. В мрака е по-лесно да кажеш някои неща. По-лесно е да бъдеш себе си.
Тя закрачи отново и аз я последвах. Подминахме фонтан, вир и стена от блед жасмин, разцъфнал през нощта. Пресякохме малък каменен мост, който ни отведе обратно в укритието на живите плетове.
— Знаеш ли, можеш да ме прегърнеш — прямо предложи Дена. — Разхождаме се в градините, сами сме. На тази слаба лунна светлина такива неща са позволени. Надявам се да го осъзнаваш. — Тя ми хвърли кос поглед и ъгълчето на устата й се изви нагоре.
Внезапната промяна в държанието й ме свари неподготвен. Откакто се срещнахме в Северин, я ухажвах с безумна и безнадеждна показност и тя ми бе отвръщала на мига. Пригласяше на всяко мое ласкателство, духовитост и закачка, но не като някое ехо, а в съзвучие с мен. Размяната на остроумия помежду ни приличаше по-скоро на дует.
Но това беше различно. Тонът й не бе толкова игрив и бе по-прям. Промяната беше толкова внезапна, че не знаех какво да кажа.
— Преди четири дни си изкълчих крака на онази разклатена плочка — тихо подзе тя. — Помниш ли? Вървяхме по „Минсет Лейн“. Кракът ми се подхлъзна и ти ме подхвана, преди аз самата да разбера, че съм се спънала. Това ме накара да се замисля колко ли внимателно ме наблюдаваш, за да забележиш нещо такова.
