беше станала наистина отвратителна, а физиономията на Фелуриан беше направо втрещена.
Останах да седя дълго време, сякаш обмислях нещо. Когато накрая заговорих, гласът ми
беше приглушен и колеблив:
— Лейди, мога ли да напиша песен за теб? — усмихнах ѝ се смутено аз.
Усмивката ѝ беше като луната, надничаща през облаците. Тя плесна с ръце и се хвърли
към мен с кокетно възхищение, обсипвайки ме с целувки.
Само страхът, че може да счупи лютнята, ми попречи да им се насладя подобаващо.
Фелуриан се отдръпна и седна съвсем неподвижно. Опитах няколко комбинации от
акорди, след това успокоих ръцете си и вдигнах поглед към нея.
— Ще я нарека „Балада за Фелуриан“.
Тя леко се изчерви и ме погледна през спуснатите си клепачи, едновременно свенливо и
безсрамно.
Като оставим нескромното самохвалство настрана, когато се захвана, пиша хубави песни,
а напоследък покрай службата при маера бях подобрил уменията си. Не съм най-добрият, но
съм един от най-добрите. Ако разполагам с достатъчно време, с тема, която си заслужава
вниманието, и с подходяща мотивация, се осмелявам да твърдя, че мога да напиша песен
почти толкова умело колкото Илиен. Почти.
Затворих очи и успях да изкарам сърцераздирателни звуци от лютнята си. Пръстите ми
летяха и уловиха музиката на вятъра в клоните на дърветата и шумоленето на листата.
След това потърсих онова отдалечено кътче на съзнанието ми, където лудата, бърбореща
част от мен през цялото време композираше песен за Фелуриан. Докоснах леко струните и
запях:
Проблясваща, сребърна луна
в очите ѝ среднощен мрак разбуди.
Върху клепачите ѝ пърхат пъстри пеперуди.
Косата ѝ като черен сърп люлее се в тревата.
Вятърът си пее песента във гората.
Фелуриан! О, ти, прекрасна дама моя,
благословена да е твоята поляна.
На дъха ти лек не мога аз да устоя.
А косата ти е като сянка разпиляна.
Докато пеех, Фелуриан все повече притихваше. Към края на припева не бях сигурен дали
изобщо диша. Няколко от пеперудите, които бяха подплашени от сблъсъка ни преди малко,
се върнаха да танцуват около нас. Една от тях кацна върху ръката на Фелуриан и размаха
крилете си веднъж, после втори път — сякаш любопитна защо господарката ѝ внезапно е
станала толкова тиха. Отново насочих поглед към лютнята си и избрах ноти, които бяха като
дъждовни капки, облизващи листата на дърветата.
Тя танцуваше в сенките, хвърляни от свещта.
Очите и душата ми с нея се изпълваха в нощта.
Усмивката ѝ от всяка примка е по-здрава.
И затова легендата за фае пак е права.
Фелуриан! О, прекрасна моя дама!
Целувката ти е сладка като мед.
Зная, за всеки мъж е драма,
ако не те познава, той търси те навред.
Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тя седеше така, сякаш слушаше с цялото си тяло.
Очите ѝ бяха широко отворени. Вдигна едната си ръка към устата и подплаши пеперудата,
кацнала върху пръстите ѝ, а другата притисна към гърдите си, като бавно си пое дъх. Точно
това исках, но въпреки това изпитах разкаяние.
Наведох се към лютнята и пръстите ми продължиха да танцуват по струните. Акордите
се плискаха като вода в речни камъни и се носеха като топъл дъх, докосващ ухото. След това
внезапно станах груб и запях:
Очите ѝ са синкав мрак,
като безоблачно небе в нощен зрак.
Достатъчни са уменията ѝ в…
Пръстите ми започнаха да се движат неуверено върху струните и дори спрях за миг,
сякаш несигурен в нещо. Видях как Фелуриан излиза от унеса си и продължих:
Достатъчни са уменията ѝ в любовта,
та на всеки мъж да му кипне кръвта.
Фелуриан! О, господарке ти сияйна!
Докосването ти е твойта скъпа тайна.
Аз до…
— какво?
Макар че очаквах тя да ме прекъсне, леденият ѝ глас ме стресна дотолкова, че няколко
тона издрънчаха фалшиво, а пеперудите се разлетяха уплашено. Поех си дъх, докарах най-
невинното изражение, на което бях способен, и вдигнах поглед.
На лицето ѝ бе изписана изненада, примесена с ярост.
— „та да му кипне кръвта“? — Когато чух тона ѝ, усетих как кръвта напуска лицето ми.
Гласът ѝ беше все така равен и мек като звука на далечна флейта. Но това не означаваше
нищо. Далечната гръмотевица не ти проглушава ушите, но усещаш тътена ѝ в гърдите си.
Спокойствието в гласа ѝ премина през мен точно по този начин.
— „та да му кипне кръвта“?
— Кръвта ми наистина закипя — опитах се да я успокоя аз, като донякъде успях да
запазя невинния си вид.
Фелуриан отвори уста, сякаш понечи да каже нещо, но отново я затвори. В очите ѝ
блестеше истинска ярост.
— Съжалявам — казах аз. — Не трябваше да опитвам. — В гласа ми прозвуча нещо
средно между отчаяние и умолителния тон на наказано дете. Свалих ръце от струните на
лютнята.
Разпалеността ѝ отслабна, но когато заговори, гласът ѝ беше равен и опасен.
— уменията ми са „достатъчни“? — Фелуриан сякаш едва се насили да изрече
последната дума.
Тя стисна възмутено уста.
— Откъде, по дяволите, да знам!? — избухнах аз и гласът ми отекна. — Да не би някога
преди да съм правил нещо такова!
Тя се отдръпна назад, стресната от разгорещеността, с която бях изрекъл тези думи, и
част от гнева ѝ я напусна.
— какво искаш да кажеш? — объркано попита тя.
— Това! — посочих смутено себе си, нея, възглавниците и шатрата около нас, сякаш това
обясняваше всичко.
— ти… — Когато осъзна какво ѝ казвам, последните остатъци от гнева ѝ изчезнаха.
— Не — сведох поглед и лицето ми пламна. — Никога не съм бил с жена.
След това се изправих и я погледнах в очите, сякаш я предизвиквах да ми се присмее.
Фелуриан остана мълчалива за момент, след това на устните ѝ се появи кисела усмивка.
— говориш небивалици, мой Квоте.
Лицето ми се помрачи. Нямам против да ме наричат лъжец. Такъв съм. Аз съм
невероятен лъжец. Но мразя да ме наричат лъжец, когато казвам истината.
Каквито и да бяха подбудите ми, изражението ми, изглежда, я убеди.
— но ти беше като нежна лятна буря. — Тя развълнувано махна с ръка. — беше като млад
танцьор в балната зала. — Очите ѝ проблеснаха дяволито.
Отбелязах си този коментар, за да си го припомня по-късно, когато ми се наложи да
излъскам егото си.
— Моля те — отвърнах леко обидено аз, — не съм чак толкова наивен. Прочел съм
няколко книги.
Смехът на Фелуриан беше като ромон на поток.
— научил си се от книгите. — Тя изглеждаше така, сякаш не е сигурна дали да приеме
думите ми сериозно.
Избухна в смях, спря и след това се разсмя отново. Не знаех дали трябва да се почувствам
обиден.
— Ти също беше доста добра — побързах да кажа аз, като знаех, че комплиментът ми ще
прозвучи тъй, както ако някой гост похвали домакинята за вкусната ѝ салата. — Всъщност
прочетох…
— книги? книги! ти ме сравняваш с книги! — Гневът ѝ се изля върху мен.
Сетне, без дори да спре да си поеме дъх, Фелуриан се разсмя отново, високо и възхитено.
Смехът ѝ беше лудешки като зов на лисица, ясен и остър като утринните песни на птиците.
Това не беше човешки звук.
Отново направих невинна физиономия.
— Не е ли винаги така? — Успях да запазя спокойно изражение, докато се подготвях за
следващия ѝ изблик.
— аз съм Фелуриан — заяви тя.
Тя не изрече просто името си. Беше нещо като декларация, като гордо развяване на
знаме.
Задържах погледа си върху нейния за момент, след това въздъхнах и сведох очи към
лютнята си.
— Съжалявам за песента. Не исках да те обидя.
— тя беше по-прекрасна от залязващото слънце — възпротиви се тя с глас, който
прозвуча така, сякаш се кани да се разплаче, — но… „колкото да му кипне кръвта“ ? —
Думите сякаш ѝ загорчаха.
Прибрах лютнята си в калъфа.
— Съжалявам, но не мога да поправя това, без да имам база за сравнение… — въздъхнах
аз. — Жалко, песента беше хубава. Щяха да я пеят хиляда години. — Гласът ми бе изпълнен
със съжаление.
Лицето на Фелуриан просветна, сякаш ѝ е дошла внезапна идея, след това очите ѝ се
присвиха до цепки. Тя ме погледна, все едно се опитваше да прочете нещо, написано от
вътрешната страна на черепа ми.
Тя знаеше. Знаеше, че използвам недовършената песен като откуп. Неизреченото ми
послание беше ясно — ако не си тръгна, никога няма да довърша песента. Ако не си тръгна,
никой никога няма да чуе тези прекрасни думи, които съм създал за теб. Ако не си тръгна и
не опитам плодовете, с които могат да ме дарят смъртните жени, никога няма да знам колко
