не опитам плодовете, с които могат да ме дарят смъртните жени, никога няма да знам колко
умела си всъщност ти.
Там, между възглавниците, под вечния сумрак на небето, двамата с Фелуриан се
гледахме един друг. Тя държеше пеперуда, а моята ръка лежеше върху гладкото дърво на
лютнята. Напрежението в погледите ни беше по-голямо от това на двама рицари, които се
гледат един друг от срещуположните краища на окървавено бойно поле.
Фелуриан заговори бавно, като следеше внимателно какво ще отговоря:
— ако си тръгнеш, ще я довършиш ли? — Опитах се да изглеждам изненадан, но не успях
да я заблудя и кимнах. Тя продължи: — ще се върнеш ли при мен, за да ми я изпееш?
Този път изненадата ми беше искрена. Не мислех, че тя ще ме попита това. Знаех, че
втория път нямаше да мога да си тръгна. Поколебах се, но само за миг — половин самун
хляб е по-добре от никакъв. Кимнах.
— обещаваш ли? — Кимнах отново и тя добави: — даваш ли обещание, скрепено с
целувки?
Фелуриан затвори очи и наклони глава назад като цвете, което търси слънчевата
топлина.
Животът е твърде кратък, за да отказваш такива предложения. Отидох при нея.
Придърпах тялото ѝ към своето и я целунах толкова добре, колкото ми позволяваше
ограниченият ми практически опит. Изглежда беше достатъчно добре.
Когато се отдръпнах, тя вдигна поглед и въздъхна.
— целувките ти са като снежинки върху устните ми.
Отпусна се на възглавниците, положила глава върху ръката си. С другата ме погали по
бузата.
Да кажа, че беше прекрасна, е толкова слабо и недостатъчно, че дори не знам дали има
смисъл да го правя. Осъзнах това през няколкото минути, през които не се опитваше да ме
кара да я желая, поне не и по свръхестествен начин.
Фелуриан докосна леко с устни дланта ми и след това я пусна. Остана да лежи
неподвижна, като ме наблюдаваше внимателно.
Бях поласкан. И до днес мога да дам само един-единствен отговор на толкова учтиво
зададен въпрос. Наведох се и я целунах. И тя ме прегърна засмяна.
99.
Различен вид магия
До този момент от живота ми вече си бях спечелил някаква скромна репутация.
Не, това не е съвсем вярно. По-правилно ще е да кажа, че си бях изградил някаква
репутация. Бях я изграждал целенасочено. Бях я разработвал.
Три четвърти от историите, които хората разказваха за мен и Университета, бяха нелепи
слухове, които сам бях пуснал. Че говоря осем езика. Че виждам в тъмното. Как, когато съм
бил на три дни, майка ми ме е окачила в кошница на самодивско дърво под светлината на
пълната луна. В тази нощ някаква фея ми дала могъща магия, която винаги да ме пази. Тази
магия направила очите ми от сини тревистозелени.
Нали разбирате, аз много добре знаех как се разпространяват историите. Никой не
вярваше, че съм продал чаша от кръвта си на някакъв демон в замяна на Алар, могъщ като
острие, направено от рамстонска стомана. И все пак аз наистина бях дуелистът, който
оглавяваше класацията в часовете на Дал. Когато денят ми беше добър, можех да победя
които и да е двама противници наведнъж.
Тази нишка истина се преплиташе в историята и ѝ придаваше сила. Така че дори и да не
вярваш в нея, можеш да я разкажеш на някой подпийнал студент първи семестър, ей така за
забавление, и за да видиш изражението на лицето му. А ако си изпил две-три напитки, може
и ти самият да започнеш да се чудиш…
Ето така се разпространяваха историите. И така малката ми репутация нарастваше, поне
в Университета. Имаше и няколко истински истории. Частици от тази репутация, които бях
заслужил. Спасих Фела от ада на пожара. Биха ме с камшик пред тълпата и така и не
прокървих. Призовах вятъра и счупих ръката на Амброуз…
И все пак аз знаех, че репутацията ми е като мъх, увиснал върху паяжина. Тя беше пълна
с безсмислици от приказките. Нямаше демони, които се пазарят за кръвта ми. Нито пък феи,
които правят магически заклинания. И макар да се преструвах, че не е така, знаех, че не съм
Таборлин Великия.
Такива бяха мислите ми, когато се събудих в прегръдките на Фелуриан. Известно време
лежах притихнал между възглавниците. Главата ѝ бе положена леко върху гърдите ми, а
единият ѝ крак бе преметнат върху моя. Когато вдигнах очи към нощното небе над
дърветата, осъзнах, че не мога да разпозная звездите. Те бяха по-ярки от онези в небето на
смъртните и движенията им ми бяха непознати.
Едва тогава проумях, че животът ми е тръгнал в нова посока. Досега се бях преструвал, че
съм млад Таборлин. Бях разпространявал лъжи за себе си, правейки се на герой от
приказките.
Но сега вече нямаше смисъл да се преструвам. Онова, което бях направил, наистина
заслужаваше да бъде увековечено в история и беше точно толкова странно и прекрасно,
колкото всеки разказ за Таборлин Великия. Бях последвал Фелуриан във Фае, след това я бях
победил с магия, която не можех да обясня, камо ли да контролирам.
Сега се чувствах различен, някак си по-солиден. Не точно по-възрастен, не и по-мъдър,
но вече знаех неща, които никога преди не съм знаел. Знаех, че фае са истински. Знаех, че
магията им е истинска. Фелуриан можеше да пречупи ума на мъжа с една целувка. Гласът ѝ
можеше да ме превърне в кукла на конци. Тук имаше неща, които да науча. Странни неща.
Могъщи неща. Тайни неща. Неща, които навярно никога повече нямаше да мога да науча.
Внимателно се освободих от сънливата прегръдка на Фелуриан и отидох до близкия вир.
Наплисках лицето си и се напих с вода от шепите си.
Огледах растенията край водата. Откъснах няколко листа и ги сдъвках, докато обмислях
как да подхвана разговора с Фелуриан. Ментата освежи дъха ми.
Когато се върнах в шатрата, Фелуриан стоеше там и прокарваше бледите си пръсти през
дългата си черна коса.
Подадох ѝ една теменужка, тъмна като очите ѝ. Тя ми се усмихна и я изяде.
Реших да повдигна въпроса внимателно, за да не я обидя.
— Чудех се — предпазливо започнах аз — дали няма да искаш да ме научиш.
Тя протегна ръка и нежно докосна лицето ми.
— сладък глупчо — мило каза тя, — нима вече не започнах да го правя?
Усетих как в гърдите ми се надига вълнение, бях удивен, че това се оказа толкова просто.
— Готов ли съм за следващия урок? — попитах аз.
Усмивката ѝ се разшири и тя ме огледа от горе до долу с полупритворени и загадъчни
очи.
— ти ми кажи.
Кимнах.
— хубаво е, че си нетърпелив — отбеляза Фелуриан и в мелодичния ѝ като флейта глас
отекна весела нотка. — притежаваш умение и вроден талант, но имаш още много да учиш. —
Тя ме погледна в очите и деликатното ѝ лице стана напълно сериозно. — когато си тръгнеш
от тук, за да се върнеш сред смъртните, не искам да ме караш да се срамувам от теб.
Фелуриан хвана ръката ми и ме поведе към вътрешността на шатрата.
— седни — посочи тя.
Настаних се на една възглавница. Главата ми се оказа на височината на гладкия ѝ корем.
Пъпът ѝ ми действаше изключително разсейващо.
Тя сведе поглед към мен. Изражението ѝ беше гордо и царствено като на кралица.
— амуен — изрече тя и разпери пръстите на едната си ръка. — така наричаме
успокоения елен — лесен урок, с който да започнем. надявам се, че ще ти достави
удоволствие.
На лицето ѝ се изписа усмивка, а очите ѝ бяха стари и знаещи. И още преди да ме събори
на възглавниците и да започне да хапе врата ми, осъзнах, че тя не възнамерява да ме учи на
магия. Или ако го правеше, то това беше различен вид магия.
Макар това да не беше предметът, който се бях надявал да уча при нея, трябва да призная,
че не бях съвсем разочарован. Овладяването на изкуството на любовта с помощта на
Фелуриан превъзхождаше многократно всеки курс, предлаган в Университета.
Нямам предвид енергичната, потна борба, която повечето мъже — и за съжаление
повечето жени — смятат за правене на любов. Макар потта и енергичността да са приятни
части, Фелуриан насочи вниманието ми към по-фини неща. Тя ми каза, че щом се връщам в
нормалния свят, не трябва да я карам да се чувства неудобно, задето съм некомпетентен
любовник, и затова се погрижи да ми покаже много неща.
Ще изброя имената, които тя беше дала на някои от тях: притиснатата китка, въздишката
в ухото, поглъщане на шията, дърпане на устните. Целуването на гърлото, на пъпа и на
цветето на жената, както го наричаше Фелуриан. Целувката дишане. Целувката перо.
Изкачващата се целувка. Толкова много различни видове целувки. Твърде много, за да ги
