запомни човек.
Имаше също и пиене на вода от кладенеца. Пърхащата ръка. Птича песен сутрин.
Обиколката на луната. Игривият бръшлян. Измъченият заек. Само имената бяха достатъчни,
за да се запълни цяла книга. Но предполагам, че тук не е мястото за тези неща. Толкова по-
зле за света.
* * *
Не искам да създавам впечатлението, че пропилявахме цялото си време за това. Бях млад,
а Фелуриан беше безсмъртна, но телата ни имаха своите предели на издръжливост. През
останалото време се забавлявахме по други начини. Плувахме и се хранехме. Пеех ѝ песни, а
тя ми танцуваше.
Зададох ѝ няколко предпазливи въпроса за магия, защото не исках да я обидя, като се
ровя в тайните ѝ. За съжаление отговорите ѝ не ми помогнаха особено. За нея магията беше
толкова естествена, колкото дишането. Беше все едно да попитам някой фермер как никнат
семената. Когато отговорите ѝ не бяха обезкуражаващо безгрижни, те бяха смущаващо
загадъчни.
И все пак продължавах да питам, а тя отговаряше доколкото можеше. И понякога долавях
някакъв проблясък на разбиране.
Но по-голямата част от времето си прекарвахме в разказване на истории. Имахме толкова
малко общи неща, че историите бяха единственото, което можехме да споделяме.
Може би ще си помислите, че в това отношение двамата с Фелуриан не бяхме
равнопоставени. Тя беше по-стара от небето, докато аз нямах още седемнайсет години.
Но тя не беше такава съкровищница на истории, каквато вероятно очаквате. Могъща и
умна? Със сигурност. Енергична и прекрасна? Безусловно. Но разказването на истории не
беше сред многобройните ѝ таланти.
Аз на свой ред съм от Едема Рух, а ние знаем всички истории на света.
И така, аз ѝ разказах „Духът и гъсарката“. Разправих ѝ също и „Там и лопатата на
калайджията“. Разказвах ѝ истории за дървари, за дъщери на вдовици и за умни сираци.
В замяна Фелуриан ми разказваше мъжествени истории: „Ръката в сърцето от перли“,
„Момчето, което бягаше между“. Фае имат свои собствени легендарни герои — Мавин
Сформатанамъж, Алавин Цялотолице. За моя изненада Фелуриан никога не беше чувала за
Таборлин Великия или за Орен Велситер, но знаеше кой е Илиен. Почувствах се горд, че
някой от Едема Рух си е спечелил място в историите, които фае разказват помежду си.
Мина ми през ума, че тя може би разполага със сведенията, които търсех за амирите и
чандрианите. Колко ли по-приятно щеше да е да науча истината от нея, вместо да ровя
безкрайно в древни книги, забутани в прашни стаи?
За съжаление Фелуриан не се оказа такъв подходящ източник на информация, какъвто
бях очаквал. Тя знаеше истории за амирите, но те бяха отпреди хиляда години.
Когато я попитах за по-скорошните амири, за рицарите на църквата и за сиридите с
техните кървави татуировки, тя само се засмя.
— никога не е имало хора амири — каза тя и презрително махна с ръка при мисълта за
това. — онези, за които ти говориш, ми приличат на деца, облечени в дрехите на своите
родители.
Макар да очаквах такава реакция от хората, фактът, че я получих и от Фелуриан, бе силно
обезкуражаващ. Все пак беше приятно да знам, че се оказах прав, че амирите са
съществували дълго преди да станат рицари на църквата на техлините.
Тъй като амирите се оказаха загубена кауза, се опитах да насоча разговора ни към
чандрианите.
— не — каза тя, погледна ме право в очите и изпъна гръб. — няма да говоря за седемте.
В мекия ѝ глас нямаше никакъв намек, че става дума просто за някаква прищявка от
нейна страна. Нямаше никаква игривост и никакво място за спор или обсъждане.
За пръв път след първоначалния ни конфликт почувствах ледените пръсти на страха да
пробягват по тялото ми. Тя беше толкова крехка и очарователна, че лесно забравях каква е
всъщност.
И все пак не можех да се откажа толкова лесно. Такава възможност човек получава
буквално веднъж в живота си. Ако можех да убедя Фелуриан да ми сподели поне част от
онова, което знае, щях да науча неща, които никой в света не знаеше.
Усмихнах ѝ се с най-очарователната си усмивка и си поех дъх да заговоря, но преди да
успея да изрека и една дума, Фелуриан се наведе и ме целуна по устата. Устните ѝ бяха
топли и меки като кадифе. Езикът ѝ докосна моя и тя игриво ухапа долната ми устна.
Когато отдръпна устните си от моите, аз дишах тежко, а сърцето ми препускаше
лудешки. Тъмните ѝ очи ме погледнаха с нежна доброта. Тя погали бузата ми толкова леко,
сякаш ме докосваше цвете.
— сладка моя любов — каза тя, — ако отново ме попиташ за седемте на това място, ще
те изгоня от тук, независимо дали ще ме попиташ грубо или нежно, направо или заобиколно.
ако ме попиташ, ще те бия с бич, направен от пръчки на калина и змии. ще вървя след теб,
докато се влачиш окървавен и плачещ, и няма да спра, докато не умреш или не избягаш от
Фае.
Тя не отклони поглед от мен, докато говореше. И макар че я гледах през цялото време и
не бях видял очите ѝ да се променят, те вече не бяха изпълнени с обожание. Бяха мрачни
като буреносни облаци и твърди като лед.
— не се шегувам — добави тя. — кълна се в моето цвете и във вечно движещата се луна.
кълна се в солта, в камъка и в небето. кълна се в звука на собственото си име, като се смея и
пея. — Тя ме целуна отново, допирайки нежно устните си до моите. — кълна се, че ще го
направя.
С това разговорът приключи. Може и да съм глупав, но не съм чак толкова глупав.
* * *
Фелуриан с готовност говореше за царството Фае. И много от нейните истории описваха
подробно капризната политика на фаенските дворове — Таин Маел, Даендан и Двора на
прещипа. Беше ми трудно да следя тези истории, тъй като не знаех нищо за различните
фракции, които участваха в тях, нито пък за мрежата от съюзи, фалшиви приятелства, добре
известни тайни и стари вражди, които стояха в основата на обществото на Фае.
Нещата се усложняваха допълнително от факта, че Фелуриан просто приемаше за
даденост, че разбирам някои неща. Например ако започна да ви разказвам някоя история,
няма да седна да ви обяснявам, че повечето лихвари са сийлдиш или че най-старият кралски
род е този на Модеган. Кой не знае тези неща?
По същия начин и Фелуриан пропускаше някои подробности в историите си. Да речем,
кой не знае, че Дворът на прещипа се е намесил в беренталтата между Маел и Къщата на
изяществото? И защо това беше толкова важно? Ами, разбира се, защото води до това, че
членовете на Двора на прещипа презират онези, които са от дневната страна на нещата. А
какво беше „беренталта“? Вид танц. И защо този танц беше толкова важен? След няколко
такива въпроса Фелуриан присвиваше очи. Бързо научих, че е по-добре да я слушам тихо и
неразбиращо, отколкото да се опитвам да измъкна от нея всяка подробност и да рискувам да
я раздразня.
И все пак научих някои неща от тези истории — хиляда малки, разпръснати факти за
Фае. Имената на дворовете, древните битки и прочутите личности. Научих, че никога не
трябва да гледаш някой от тианите едновременно с двете си очи и че ако дадеш само един
плод синас на беладарите, това се счита за ужасна обида.
Може би си мислите, че тези хиляди факти са ми помогнали да разбера Фае. Че някак си
съм успял да ги напасна като части от главоблъсканица и съм открил същността на нещата.
В края на краищата хиляда факти са доста информация…
Но не беше така. Хиляда може да изглежда голямо число, но на небето има повече звезди
и въпреки това те не образуват карта или стенопис. Единственото, което знаех със
сигурност, след като чух историите на Фелуриан, бе, че нямах никакво желание да си имам
работа дори и с най-гостоприемния фаенски двор. С моя късмет щях да подсвирна, като
минавам под някоя върба, и така да обидя бръснаря на бога или нещо подобно.
От тези истории научих едно нещо — фае не са като нас. Човек много лесно може да
забрави това, защото много от тях приличат на нас. Говорят езика ни. Имат две очи. Имат
ръце и устните им се движат по подобен начин, когато се усмихват. Но това е така само
привидно. Ние не сме еднакви.
Чувал съм някои хора да казват, че хората и фае се различават както кучетата и вълците.
Макар това да е лесна аналогия, тя далеч не е вярна. Вълците и кучетата не се различават
особено. И едните, и другите вият през нощта. Ако посегнеш да ги удариш, и едните, и
