приятелска компания, не можех да понеса мисълта той да разбере, че нещата се развиват
толкова зле. Дори нямаше да се наложи да му казвам това. Белегът върху лицето ми бе
достатъчно красноречив и всеки в стаята можеше да го види.
Запазих невъзмутимо изражение на лицето и не вдигах поглед, докато чаках на опашката,
за да напълня чинията си. След това избрах незаета част от маса, защото не исках да налагам
своето присъствие на никого.
През по-голямата от живота си съм бил сам. Но рядко съм се чувствал толкова самотен,
колкото в онзи момент. Познавах един-единствен човек на шестстотин и петдесет километра
околовръст и на него му беше наредено да стои далеч от мен. Местната култура ми беше
чужда, почти не знаех езика, а паренето по гърба и лицето ми постоянно ми напомняше
колко съм нежелан тук.
Въпреки това храната беше вкусна. Печено пиле, хрупкав змийски боб и резен пудинг с
меласа. По-вкусна храна, отколкото можех да си позволя в Университета, и по-топла от
онази в имението на маера. Не бях особено гладен, но в живота си достатъчно често съм бил
гладен, за да пропусна възможността да хапна безплатно.
С крайчеца на окото си забелязах движение, когато някой седна на масата срещу мен.
Усетих как настроението ми се подобрява. Поне един човек беше достатъчно смел, за да
навести варварина. Някой беше достатъчно любезен, за да ме утеши, или поне достатъчно
любопитен, за да дойде да разговаря с мен.
Вдигнах глава, за да видя слабото белязано лице на Карсерет. Тя сложи широката си
дървена чиния срещу мен.
— Харесва ли ти нашият град? — тихо попита тя и постави лявата си ръка върху масата.
Жестовете ѝ бяха различни, тъй като бяхме седнали, но все пак успях да разпозная
любопитство и учтивост. Всеки, който ни наблюдаваше, би си помислил, че водим приятен
разговор.
— Харесва ли ти новата ти учителка? И тя мисли като мен — че мястото ти не е тук.
Сдъвках поредната хапка пиле и я преглътнах механично, без да вдигна поглед.
— Загриженост. Чух те да викаш — тихо продължи тя.
Сега изричаше думите бавно, сякаш говореше на дете. Не бях сигурен дали искаше да ме
обиди, или да е сигурна, че я разбирам.
— Беше като писъка на някаква малка птица.
Отпих от топлото козе мляко и избърсах устата си. От движението на ръката ми ризата
върху гърба ми помръдна. Усещането беше като от ужилването на стотици пчели.
— Това вик на любов ли беше? — попита тя и направи жест, който не успях да разпозная.
— Вашет прегърна ли те? Това на бузата ти следата от нейния език ли е?
Хапнах от пудинга. Не беше толкова сладък, колкото си го спомнях.
Карсерет си взе хапка от нейния пудинг.
— Всички правят залагания кога ще си тръгнеш — продължи тя, като говореше бавно и
тихо, така че само аз да я чувам. — Заложих два таланта, че няма да изкараш втори ден. Ако
си тръгнеш през нощта, както се надявам, ще спечеля сребро. Ако сгреша и останеш, ще се
наслаждавам на синините ти и ще слушам виковете ти. Настойчива молба. Остани.
Вдигнах поглед към нея.
— Думите ти са като кучешки лай — казах аз, — нямат край. В тях няма смисъл.
Изрекох това достатъчно тихо, за да е учтиво. Но не и толкова тихо, че гласът ми да не
стигне до ушите на всички, които седяха близо до нас. Знам как да направя така, че тихият
глас да се чува надалеч. Ние от Рух сме тези, които измислихме сценичния шепот.
Видях как лицето ѝ се изчерви и бледите белези върху челюстта и веждата ѝ изпъкнаха
още повече.
Наведох поглед и продължих да се храня с напълно спокойно и безразлично изражение.
Да обидиш човек от различна култура е опасно. Но бях подбрал думите си внимателно,
изхождайки от нещата, които бях чул от Темпи. Ако тя отговореше по какъвто и да е начин,
това само щеше да докаже правотата ми.
Бавно и методично доядох остатъка от храната си, като си представях, че усещам яростта
да се носи от нея като вълни топлина. Поне тази малка битка можех да спечеля. Беше
безсмислена победа, разбира се. Но понякога човек трябва да е доволен и от малкото, с което
разполага.
* * *
Когато Вашет се върна в малкия парк, вече седях на една от каменните пейки и я чаках.
Тя застана пред мен и въздъхна ядосано.
— Чудно, няма що. Бавно се учиш — отбеляза на съвършен атурански. — Отиди тогава да
си донесеш пръчка. Ще видим дали този път ще бъда по-ясна.
— Вече си намерих пръчка — казах аз.
Бръкнах зад пейката и извадих дървен меч за тренировки, който бях взел назаем от
училището.
Беше от старо, омаслено дърво, изгладено от безброй ръце, твърдо и тежко като железен
прът. Ако тя го използваше, за да удари раменете ми с него, както го бе направила с
върбовата пръчка, щеше да ми счупи костите. Ако ме халосаше по лицето, щеше да разбие
челюстта ми.
Оставих го на пейката до мен. Дървото не изтрака върху камъка. Беше толкова твърдо, че
иззвъня почти като камбана.
След това започнах да свалям ризата си през главата, като си поех дъх през зъби, когато
тя докосна зачервената лента върху гърба ми.
— Да не би да се надяваш да ме впечатлиш, като ми предложиш нежното си младо тяло?
— попита Вашет. — Красив си, но не чак толкова.
Сложих внимателно ризата си върху пейката.
— Просто си помислих, че е по-добре да ти покажа нещо — обърнах се така, че тя да
види гърба ми.
— Били са те с камшик — рече тя. — Не мога да кажа, че съм изненадана. Вече знаех, че
си крадец.
— Това не е за кражба — обясних аз. — Това ми е от Университета. Осъдиха ме и ме
наказаха да бъда бит с камшик. Когато това се случи, много студенти просто напускат и
отиват да учат другаде. Аз реших да остана. В края на краищата ударите с камшик бяха само
три.
Чаках, все още с гръб към нея. Малко след това тя захапа въдицата.
— Белезите са повече, отколкото могат да причинят три удара с камшик.
— Известно време след това — продължих аз — отново ме наказаха. Този път шест удара
с камшик. Въпреки това пак останах. — Обърнах се с лице към нея. — Останах, защото
нямаше друго място, където да науча онова, което исках. Някакви си удари с камшик не
можеха да ме накарат да се откажа. Мислех си, че е честно да знаеш това. — Вдигнах тежкия
дървен меч от пейката. — Не може да ме стресне заплаха, че ще ми бъде причинена болка.
Няма да изоставя Темпи след доверието, което ми е оказал. Има някои неща, които искам да
науча, и тук е единственото място, където мога да го направя. — Подадох ѝ твърдото тъмно
парче дърво. — Ако искаш да ме накараш да си тръгна, ще трябва да ми причиниш нещо по-
лошо от удари с пръчка.
Отстъпих крачка назад и отпуснах ръце край тялото си. Затворих очи.
113.
Език на варварин
Иска ми се да мога да кажа, че очите ми останаха затворени, но това няма да е истина.
Чух скърцането на пръстта под подметките на ботушите на Вашет и не можах да се сдържа
да не ги отворя.
Не надничах. Така само щях да изглеждам детински. Просто отворих очи и я погледнах.
Тя отвърна на погледа ми и ме гледа в очите по-продължително, отколкото Темпи би го
направил за няколко дни. Светлосивите ѝ очи бяха неумолими върху нежното ѝ лице.
Счупеният ѝ нос вече не изглеждаше не на място. Той беше като мрачно предупреждение
към света.
Вятърът свиреше помежду ни и космите върху голите ми ръце бяха настръхнали.
Вашет въздъхна примирено, след което подхвърли дървения меч, за да го хване откъм
дръжката. Тя го претегли замислено и с двете ръце, за да усети тежестта му. Сетне го вдигна
над рамото си и замахна да ме удари.
Само дето не го направи.
— Добре! — отчаяно възкликна тя и вдигна ръце. — Ти, малък негоднико! Лайна и лук!
Облечи си ризата. Като те гледам, ми става студено.
Отпуснах се и седнах на пейката.
— Слава богу! — отдъхнах си аз.
Започнах да си обличам ризата, но ми беше трудно, защото ръцете ми трепереха и
причината не беше в студа.
Вашет видя това.
— Знаех си! — победоносно извика тя и насочи пръст към мен. — Изглеждаш така,
сякаш ще те бесят. Знаех си, че си готов да побегнеш като заек! — Ядосано тропна с крак. —
Знаех си, че трябваше да замахна към теб!
— Радвам се, че не го направи — признах аз.
Успях да облека ризата си, но осъзнах, че е наопаки. Реших да я оставя така, вместо
отново да я сваля през парещия си гръб.
— Какво ме издаде? — попита тя.
— Нищо — отвърнах аз, — беше майсторско изпълнение.
— Тогава откъде знаеше, че няма да ти разцепя черепа?
