— Тогава откъде знаеше, че няма да ти разцепя черепа?
— Бях премислил нещата — отвърнах аз. — Ако Шехин наистина искаше да ме прогони,
тя просто можеше да ми каже да си събера нещата и да се махна. Ако ме искаше мъртъв,
можеше и това да направи. — Изтрих потните си ръце в панталоните. — Това означава, че
ти наистина си определена за моя учителка. Така че имаше само три разумни възможности.
— Вдигнах пръст. — Това е бил някакъв ритуал на посвещаване. — Вдигнах втори пръст. —
Изпитание на моята непоколебимост…
— Или пък наистина съм се опитвала да те прогоня — довърши Вашет и седна на
пейката срещу мен. — Ами ако ти бях казала истината и те пребиех жестоко?
Свих рамене.
— Поне щях да разбера дали е така. Но ми се стори малко вероятно Шехин да избере
такъв човек. Ако искаше да бъда пребит, можеше да остави Карсерет да го направи. —
Вдигнах глава. — Любопитно ми е какво беше всъщност? Посвещаване или изпитание на
моята решимост? Всеки ли минава през това?
Тя поклати глава.
— Изпитание на решимостта ти. Трябваше да те проверя. Нямах намерение да си губя
времето да уча страхливец или някой, който се плаши от едно-две пошляпвания. Освен това
трябваше да знам дали наистина си решил да се посветиш на обучението.
— Това ми се стори най-вероятното — кимнах аз. — Реших да си спестя няколко дни
удари с пръчка и да ускоря нещата.
Вашет ме изгледа продължително и на лицето ѝ се изписа искрено любопитство.
— Трябва да призная, че досега никога не съм имала ученик, който сам да предложи да
бъде жестоко пребит, за да докаже, че заслужава да му отделя от времето си.
— Това не е нищо — безгрижно я уверих аз. — Веднъж скочих от един покрив.
Прекарахме цял час в разговори за незначителни неща, позволявайки напрежението
помежду ни бавно да се разсее. Тя ме попита каква точно е била причината, за да ме бият с
камшик, и аз ѝ разказах историята в общи линии, доволен, че имам възможност да обясня
какво се е случило. Не исках да ме мисли за престъпник.
След това Вашет разгледа белезите ми по-отблизо.
— Онзи, който се е погрижил за теб, със сигурност е знаел какво прави — отбеляза тя с
възхищение. — Много добра работа. По-добра от всичко, което съм виждала досега.
— Ще предам похвалите ти — казах аз.
Ръката ѝ внимателно докосна ръба на парещата резка по цялата дължина на гърба ми.
— Между другото, съжалявам за това.
— Трябва да ти призная, че ме боли повече от ударите с камшик.
— До ден-два ще е изчезнало — увери ме тя. — Което не означава, че тази нощ няма да
ти се наложи да лежиш по корем.
Тя ми помогна да си облека ризата и след това се премести на другата пейка с лице към
мен.
Поколебах се, преди да кажа:
— Не се обиждай, Вашет, но изглеждаш различна от другите адемци, които съм виждал.
Имай предвид, че не съм срещал много.
— Просто ти липсва познатият език на тялото — рече тя.
— Това е вярно — съгласих се аз, — но ти изглеждаш… по-изразителна от другите
адемци, които съм виждал. — Посочих лицето си.
— Там, от където идвам, израстваме, изучавайки вашия език. Освен това прекарах четири
години като лична охрана на един поет от Малките кралства, който се оказа и крал.
Вероятно говоря атурански по-добре от всеки друг в Хаерт, включително и от теб.
— Не си ли израснала тук? — попитах аз, без да обръщам внимание на последните ѝ
думи.
Тя поклати глава.
— Аз съм от Феант — един град далеч на север. Ние сме по̀… космополитни. В Хаерт
има само едно училище и всички имат много здрава връзка с него. А и пътят на дървото меч
е един от древните пътища. Той е доста строг. Аз самата израснах, следвайки пътя на
радостта.
— Има ли и други училища?
— Това е едно от многото училища, които следват Латантха — пътя на дървото меч. То е
едно от най-старите, след тези на Аете и Аратан. Има и други пътища, може би още три
дузини. Но някои от тях са много малки, със само едно или две училища, в които се изучава
техният кетан.
— Затова ли твоят меч е различен? — попитах аз. — Защото си го донесла от друго
училище?
— Какво знаеш за меча ми? — Вашет ме погледна с присвити очи.
— Извади го, за да окастриш върбовата клонка — отвърнах аз. — Мечът на Темпи беше
добре изработен, ала твоят е различен. Дръжката е износена, но острието изглежда ново.
— Май наистина държиш очите си отворени? — Тя ме погледна с любопитство.
Свих рамене.
— Строго погледнато, това не е моят меч — продължи Вашет. — Само го пазя. Това е
древен меч и най-старата част от него е острието. Самата Шехин ми го даде.
— Затова ли дойде в това училище?
— Не — поклати глава Вашет. — Шехин ми даде меча по-късно. — Тя се пресегна назад
и докосна дръжката с любов. — Не. Дойдох тук, защото Латантха е нещо твърде съществено.
Практикуващите го са изключително добри в използването на меча. Бях научила от пътя на
радостта всичко, което можех. Три други училища отказаха да ме вземат, преди Шехин да ме
приеме. Тя е умна жена и осъзна, че има какво да спечели, ако се заеме с обучението ми.
— Предполагам, че и двамата имаме късмет, че е широко скроена — отбелязах аз.
— Ти повече от мен — каза Вашет. — Има известно съперничество между различните
пътища. Когато се присъединих към Латантха, това донякъде беше постижение за Шехин.
— Сигурно е било трудно — предположих аз. — Да дойдеш тук и да не познаваш никого.
Вашет сви рамене и мечът над рамото ѝ се надигна и спусна.
— В началото — призна тя. — Но те разпознават таланта, а аз го имам в излишък.
Измежду онези, които изучаваха пътя на радостта, бях смятана по-скоро за скована и
тромава. Но тук ме смятат за малко необуздана. — Тя се ухили. — Това е приятно, като да си
купиш нов кат дрехи.
— Пътят на радостта учи ли и на летхани? — попитах аз.
— Това е обект на някои сериозни спорове. Простият отговор е „да“. Всички адемци
изучават летхани до някаква степен, особено онези в училищата. Трябва обаче да се има
предвид, че летхани дава възможност за широки тълкувания. Неща, към които се придържат
едни училища, са отхвърляни от други. Вярно ли е, че си казал, че летхани идва от същото
място, от което идва и смехът? — погледна ме замислено тя.
Кимнах.
— Това е добър отговор — похвали ме Вашет. — Учителят ми от пътя на радостта някога
ми каза същото нещо. — Тя се намръщи. — Сякаш се замисли над думите ми. Защо?
— Бих ти казал — отвърнах аз, — но не искам да си развалиш мнението за мен.
— Ще си разваля мнението за теб, ако криеш нещо от учителката си — сериозно рече тя.
— Помежду ни трябва да има доверие.
— Радвам се, че моят отговор ти харесва — въздъхнах аз, — но честно казано, не знам
какво означава той.
— Не съм те питала какво означава — спокойно отвърна тя.
— Просто този отговор е безсмислен — настоях аз. — Знам, че летхани е от огромно
значение за всички вас, но аз всъщност не го разбирам. Просто открих начин, по който да се
престоря, че това е така.
Вашет се усмихна снизходително.
— Не можеш да се престориш, че разбираш летхани — уверено каза тя. — То е като
плуването — за всички, които наблюдават, е ясно дали го умееш или не.
— Човек може да се престори, че плува — изтъкнах аз. — Аз просто си мърдах ръцете и
ходех по дъното на реката.
— Много добре. — Тя ме изгледа с любопитство. — Как успя да ни заблудиш?
Разказах ѝ за „въртящия се лист“ — как се бях научил да насочвам мислите си към едно
светло, празно, носещо се в пространството място, където отговорите на техните въпроси се
появяваха с лекота.
— Значи си откраднал отговорите от самия себе си — отбеляза тя с подигравателна
сериозност. — Хитро си ни заблудил, като си намерил отговорите в собствените си мисли.
— Не разбираш — казах аз леко раздразнен. — Нямам и най-малка представа какво
всъщност е летхани! Не е път, но ти помага да избереш пътя. Най-простият начин е, но не
можеш да го видиш лесно. Честно казано, вие ми приличате на някакви пияни картографи.
Съжалих за думите си още в мига, в който ги изрекох, но Вашет само се засмя.
— Има много пияници, които са доста добре запознати с летхани — рече тя. — Някои от
тях са дори легендарни.
Когато видя, че все още съм развълнуван, тя ме прикани с жест да се успокоя.
— Аз също не разбирам летхани, не и по начин, по който може да бъде обяснено на
някой друг. Преподаването на летхани е изкуство, което не владея. Ако Темпи е успял да
